Майкъл Ридпат - Последна сделка

Денят беше ясен и хладен. Есенните слънчеви лъчи се отразяваха от жълтото и червеното в блатната трева, така че цялото тресавище сякаш трептеше във въздуха. Потокът долу тихо ромолеше. Не се виждаше никой. Бяхме само белите чапли и аз.

Отключих с ключа на Лиза. Домът си беше както при последното ми идване. Беше студено. Намерих дърва, накладох печката и я запалих. Направих си сандвич — не бях обядвал — и зачаках Крейг. Потопих се с удоволствие в спокойствието на това място.

Не след дълго пристигна и Крейг. Носеше мощен лаптоп и модем. Остави ги на кухненската маса, свърза каквото трябваше и за нула време всичко работеше. Влезе в Интернет и се захвана да търси уебсайта на „Био-уан“.

— Колко време ще отнеме това? — попитах го аз.

— Нямам идея. Часове. Може би дни. Ще видим.

— А ще можеш ли да проникнеш вътре?

— О, да. В „Нет коп“ следим всички нововъведения на хакерите и ги изпробваме в мига на тяхната поява. Само така може да сме сигурни в надеждността на нашия комутатор. Все нещо ще свърши работа и тук.

Седнах до него и се загледах в екрана, докато той ровеше из сайта на „Био-уан“. Забелязах, че си записва адреса на електронната им поща.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попитах го аз.

— Да. Нека подходим към задачата професионално. Значи пица… с повече аншоа. И кафе… истинско и хубаво.

Качих се на колата и запраших към Удбридж за пица. Намерих деликатесен магазин, където предлагаха най-различни видове смляно кафе, така че купих четвърт арабика и се върнах с напазаруваното. Не след дълго от кухнята се разнесе ароматът на голямо количество аншоа и прясно сварено силно кафе.

— Как върви? — с надежда го попитах аз.

— Струва ми се, че напипвам възможност за проникване — отговори ми той. — Доколкото схващам, между „Био-уан“ и „Бостън пептидс“ има новоустановена връзка, нали така?

— Да, „Био-уан“ ги купи съвсем наскоро.

— Отлично. Това дава надежди, че още не са изчистили всичко около връзката. Би ми помогнало, ако имам паролата на някой в мрежата на „Бостън пептидс“ — каза Крейг. — Случайно да ти е известна паролата на Лиза?

— Не. Мога да дам някои предположения. Но нея сигурно са я извадили от списъка на потребителите с достъп.

— Най-вероятно — съгласи се Крейг. — Друг?

— Я почакай.

Позвъних на Кели. Не й стана приятно, че й се обаждам.

— Не трябва да ме търсиш на работа — сряза ме тя шепнешком.

— Кели, трябва ми паролата ти за достъп до компютърната ви мрежа.

— Ти луд ли си?

— Говоря сериозно. Вече съм сигурен, че Лиза е била права за неуроксила. Но за да се уверя, трябва да вляза в базата данни на „Био-уан“. За делта ми трябва твоята парола.

— Но аз нямам достъп до тези данни. Те се обработват само в отдел „Клинични изпитания“.

— Не се безпокой за това. Трябва да започнем отнякъде.

— Не мога, Саймън. Ще ме изхвърлят.

— Кели, умират хора!

Мълчание.

— Добре, но… но малко ми е неудобно.

— От мен?!

— Да, „леонардодикаприо“ — слято в една дума с малки букви.

— Аха, сега те разбирам. — В този момент Крейг ми подаде листче, на което беше написал нещо. — Момент… аха… и опитай се да влизаш колкото може по-малко в системата през следващите двайсет и четири часа.

— Добре — въздъхна примирено тя.

— Чудесно! — възкликна ентусиазирано Крейг. — Сега ще мога да се включа към мрежата на „Био-уан“, създавайки впечатлението, че съм машина на „Бостън пептидс“.

— И компютърът на „Био-уан“ няма да разбере измамата?

— При нормални обстоятелства би трябвало да разбере. Но с помощта на една от програмите, които съм взел, ще анализирам заглавната част на пакетите, които се обменят, и ще разбера какви идентификатори използва мрежата на „Бостън пептидс“. Ще сглобя моите пакети с тази заглавна част и така системата на „Био-уан“ ще възприема потока данни от мен като постъпващ от „Бостън пептидс“ и ще ми изпрати потвърждение за право на достъп. После ще трябва да засипя сървъра на „Бостън пептидс“ с огромен обем данни, така че да не получат очакваното заключително потвърждение на компютъра на „Бостън пептидс“, което е последният елемент в установяването на протокола, така че там няма да разберат, че нещо не е редно.

— И колко време може да отнеме това?

— С моята програма около минута — усмихна се Крейг. — Стой и гледай.

Ръцете му полетяха по клавиатурата и той със замах натисна клавиша Enter за въвеждане на командния ред. Чух модема да изписуква набирането на номера, екранът се изпълни с безсмислена комбинация от странни символи, последвани от няколко реда със съобщения на английски, които не ми говореха нищо. След около минута всичко застина.