Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Да — отговори тя. Но беше готова всеки момент да се разплаче.

— Много ви благодаря. Ако се сетите нещо интересно, имащо отношение към изпитанията, моля ви обадете ми се. — Извадих визитка, надрасках на нея домашния си номер и й я подадох.

Тя хвърли поглед върху нея:

— О, „Ревиър Партнърс“. В такъв случай познавате бедния Франк Кук, надявам се.

— Да… — Внимателно я погледнах. — Познавах го много добре. Значи знаете за смъртта му?

— Бих ли могла да я пропусна! — И тя кимна към телевизора.

— А вие познавахте ли го?

— Да. Тони го познаваше по-добре. Знаеха се от години. Впрочем видяхме се с него в дома на наши общи приятели малко преди нещастието с Тони. То… едва сега се замислям над това… Тони загина малко преди да убият Франк.

Замръзнах, неспособен да помръдна.

— Знаете ли дали вашият съпруг е разговарял с Франк за резултатите от клиничните изпитания?

Тя се замисли.

— Мисля, че говориха по телефона. Да, сигурна съм — имаха дълъг разговор по този повод. Според мен и Франк имаше някакво отношение. Предполагам, както и вие?

Кимнах.

— Точно така. Много съм ви благодарен.

— Сигурен ли сте, че Тони не е…

Жената можеше да събере две и две и виждах, че получава четири, колкото и да й е тежко.

Въздъхнах.

— Не знам, госпожо Катаро. Точно това се опитвам да установя.

Оставих я на прага на дома й. Дребното й личице изглеждаше готово всеки момент да се счупи на парчета.

Регистрирах се в един мотел в покрайнините на Провидънс. Целия ден бях внимавал дали не ме следят, но не бях открил опашка. Вечерях анонимно в евтиния анонимен ресторант и се чувствах в безопасност.

Вече бях почти сигурен, че знам защо е бил убит Франк. Доктор Катаро бе споделил с него загрижеността си по отношение лекарството на „Био-уан“. Франк бе започнал да задава въпроси и някой го бе премахнал. А после бе убил Катаро и Джон. Аз на свой ред бях започнал да питам и се бяха опитали да ме застрелят.

Но кой стоеше зад всичко това? Списъкът от възможни имена бе дълъг, но се оглавяваше от двама: Арт Алтшуле и Томас Иневър. Проблемът беше, че не разполагах с доказателство. А и имах нужда от още информация за ефекта от вземането на неуроксила.

Имаше още една клиника, която можех да посетя. Не бях сигурен къде се лекува леля Зои, но допусках, че е някъде в Бостън. Тя сигурно участваше в изпитанията от фаза три, така че имаше добър шанс нейната клиника да не е сред цитираните в онзи доклад от медицинското списание.

Беше вече късно, но все пак позвъних у тях. Отговори ми Карл. Гласът му беше особен.

— Карл? Саймън Ейот се обажда.

— О, Саймън, как си?

— Извинявам се, че звъня толкова късно…

— Няма нищо, току-що се върнах от болницата.

— Болницата? — Досещах се какво следва. — Леля Зои?

— Да — потвърди с измъчен глас подозренията ми Карл. — Снощи получи инсулт.

— Господи! Как е? Зле ли е?

— Доста зле — изморено каза Карл. — Жива е, но лекарите казват, че инсултът бил масивен. В кома е, но не мислят, че ще излезе от нея. Въпрос на време е…

Обхвана ме вълна от отчаяние. Не знаех какво да кажа. Дори да знаех, едва ли щях да мога да го изрека.

— Саймън… Саймън! Чуваш ли ме?

— Да — прошепнах аз. — Страшно съжалявам, Карл.

Той не ми отговори веднага. След това намери сили да попита:

— Да не става дума за страничния ефект, за който подозираше, Саймън?

Исках да го излъжа, да му кажа, че не знам, да го оставя да си мисли, че нито той, нито аз носим някаква отговорност за инсулта на жена му, но не можех. А и знаех, че скоро и сам щеше да научи.

— Да — потвърдих аз.

— Дявол да го вземе! — избухна Карл. После въздъхна толкова дълбоко, че се чу по телефона. — Трябваше да я спра, нали?

— Ти не си знаел, Карл. Както и аз. Сега знаем, но е твърде късно.

— Да, късно е — каза Карл много уморено.

— Ще те оставя да се опиташ да починеш. Но имам един последен въпрос, ако не възразяваш. В коя клиника ходеше Зои?

Оказа се клиниката на доктор Недърбрук. Първата, която бях посетил днес — онази без инсултите. Когато бяхме разговаряли, доктор Недърбрук едва ли бе знаел какво се е случило със Зои. Но скоро и той щеше да регистрира първия си случай на негативен страничен ефект. Интересно ми беше дали Иневър щеше да игнорира този случай, или щеше да се опита да го скрие.

— Довиждане, Карл. Предай обичта ми на Зои.

— Ще го направя — обеща той и затвори.

Легнах на леглото в мотелската стая.

Поредната жертва за славата на „Био-уан“.