Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Летище „Лоуган“.

Нямаше големи задръствания и имах възможност да поглеждам назад през рамо по целия път. Не видях някой да ни следи, но можех ли да бъда сигурен? Скоро наближихме летището. Изкушавах се да наредя на шофьора да ме откара до терминала за заминаващи по международните линии и да взема първия полет за Лондон. В Англия щях да съм в безопасност — едва ли някой на три хиляди мили от мен щеше да ме възприема като сериозна заплаха.

Имах два избора: да избягам и да забравя за „Ревиър“, „Био-уан“ и Лиза. Или да изляза в нелегалност и да приема битката срещу неизвестните ми врагове, които и да бяха те. Едно нещо не можех да си позволя: да си седя в Бостън, докато някой не ме застреля.

Всъщност бях взел решението отдавна: не можех да избягам от Лиза.

Освен това нали паспортът ми бе в ръцете на заместник областната прокурорка.

Така че позволих на шофьора да ме остави пред терминала на заминаващите по вътрешни линии, огледах се за последен път, за да се уверя, че наистина никой не ме следи, и влязох в рент-а-кар офиса на „Херц“. Наех обикновен бял форд. Дадоха ми ключовете, открих колата на паркинга, качих се в нея, излязох на шосе 128, карах до първата отбивка за почиване и влязох в паркинга. Не бях забелязал някой да ме следи. Първата кола след мен се появи едва след две минути, затова реших, че съм в безопасност.

Докато чаках в колата, отворих листа с имената на четирите клиники, специализирани в болестта на Алцхаймер. Извадих клетъчния си телефон и си издействах срещи в три от тях.

Първият лекар в списъка беше доктор Херман А. Недърбрук, преподавател в един от множеството малки университети, замърсяващи академичната атмосфера на Бостън. Кабинетът му беше в кампуса на малък център за медицински изследвания, носещ името на известен политик от Масачузетс, вече покойник.

Недърбрук гонеше шестдесетте, беше посивял и непълно незаинтересован, излъчващ съвсем откровено онзи малко уморен житейски цинизъм, който поразява престарелите колежански учители, а вероятно и членовете на академичната общност. Човекът все пак ме покани напълно вежливо в кабинета си и дори ми връчи готова чаша нескафе. Отблагодарих му се с една от моите визитки.

— Та кого представяте, господин Ейот? Не можах да разбера по телефона.

— „Ревиър Партнърс“ е основен инвеститор в „Био-уан“, които, както прекрасно знаете, провеждат клинични изпитания на „Неуроксил-5“ — обещаващо лекарство срещу болестта на Алцхаймер. Изпитания, в които участвате и вие, предполагам?

— Точно така. Ние взехме участие на фаза две, така че бе повече от естествено да продължим и с фаза три. Но не съм сигурен, че мога да разговарям с вас за търговските аспекти на проблема. Мисля, че е най-добре да се обърнете към доктор Иневър.

— Моята загриженост е свързана с безопасността на лекарството.

— Да, споменахте това по телефона. Искам да ви уверя, че ние контролираме много внимателно състоянието на нашите пациенти на всички фази както от изпитанията, така и от развитието на болестта им.

— Не се съмнявам. Наблюдавали ли сте до момента негативни странични ефекти? — Знаех от доклада, който бях прочел, че за негативните ефекти следва да се съобщи в секундата, в която бъдат установени.

Недърбрук внимателно ме погледна — явно обмисляше дали трябва да отговори на въпроса ми. Накрая отиде до кантонерката и извади от нея папка.

— Да видим… Регистрирали сме тринайсет пациенти в изследването. През изтеклата около една година от началото на изпитанията сме наблюдавали два случая на негативно развитие: един от пациентите ни получи сърдечна атака, а вторият показва симптоми на развиващ се диабет. Но при възрастни хора това е напълно естествено. Засега всички са живи.

— Някакви индикации за инсулт?

— Инсулт? — Той погледа в папката. — Не, няма такова нещо.

— И нищо друго, което може да се разглежда като източник на загриженост?

— Ако имах основания за загриженост, повярвайте ми, веднага щях да уведомя „Био-уан“.

— Разбира се, доктор Недърбрук. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Тръгнах си. Чувствах се малко глупаво. Потеглих към Спрингфийлд, централен Масачузетс. Надявах се, че съм задал правилни въпроси. Но ако сред въвлечените в изпитанията пациенти нямаше случаи на инсулт, не виждах как е възможно да съм пропуснал нещо.

В Спрингфийлд имаше специализирана Клиника за изследване на алцхаймер. Доктор Фулър се оказа около трийсет и две годишна блондинка с дълги мигли и безкрайни крака. Стори ми се, че такава като нея похабява прелестите си в работата с възрастни болни, но може би ако бях на осемдесет, щях да съм на противоположното мнение. Тя имаше мек южняшки акцент и по-скоро мъркаше, отколкото говореше. Едва улавях какво ми казва.