Майкъл Ридпат - Последна сделка

Списание „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“ се публикуваше в електронна форма и в Интернет. Доста бързо намерих интересуващата ме анотация на статията, за което ме бе информирала Кели. Наложи се да се обадя в редакцията на списанието, за да си поръчам пълния текст на доклада. Заглавието му беше „Контролиран тест с «Неуроксил-5» като средство за лечение на алцхаймер“. Следваше внушителен списък от имена на участниците в авторския колектив, оглавяван от не кой да е, а от самия Томас И. Иневър. В доклада се излагаха резултатите от фаза две на клиничните изпитания върху избрани осемдесет и четири пациента, страдащи от болестта на Алцхаймер. Статистическата извадка бе твърде малка, за да позволи обобщаващи заключения, но обшият тон на доклада подсказваше, че резултатите следва да се възприемат като насърчителни. Оказваше се, че не съществуват значителни разлики в броя и степента на отрицателните ефекти между групата, приемала „Неуроксил-5“, и другата, на която бяха давали плацебо. В края на статията бе приложен списък на шест клиники, взели участие в изследването, заедно с имената на ръководителите на екипите. Кели бе казала, че най-вероятно повечето от тези хора ще участват и в значително по-мащабната трета фаза.

След около час работа в Интернет разполагах с адресите на шестте клиники. Четири от тях бяха в Ню Ингланд, една в Илинойс и последната — във Флорида, без съмнение национален център по алцхаймер 7 7 Намек за това, че заради климата си Флорида е щатът, в който се преселва (особено след пенсиониране) голяма част от заможните възрастни американци. — Б.пр. . Вече беше пет следобед. Нямаше как — щях да посетя клиниките в Ню Ингланд на следващия ден.

Направих си чай и прибрах пристигналата поща. В по-голямата част бяха рекламни листовки и всякакви боклуци, но на един плик адресът бе написан на ръка. Нямаше как да сбъркам този почерк.

Почеркът на Лиза.

Седнах на дивана и внимателно разпечатах плика. Не можех да събера решителност да го прочета. Едва ли щеше да бъде за „Био-уан“ — писмото очевидно бе изпратено преди майката на Лиза да бе успяла да й каже за обаждането ми и да й предаде моята молба. Можеше да бъде друг вид писмо — писмо, в което тя ми казваше, че се извинява, че адски съжалява, че й липсвам и че иска да се върне при мен.

Само че можеше да казва и съвсем други неща. Както и се оказа.

Саймън,

Имам новина за теб. Вчера си купих от аптеката теста, а днес посетих домашния ни лекар и няма никакво съмнение — бременна съм.

Сметнах, че си в правото си да узнаеш това едновременно с мен. Но трябва също и да те уведомя, че този факт с нищо не променя решението ми да остана далеч от теб в Калифорния. Искам да оставя зад гърба си Бостън, теб и смъртта на татко. Има проблеми, срещу които не мога да се изправя в момента: дали имаш пръст в убийството на татко и дали мога отново да ти вярвам.

И моите, и твоите родители се провалиха в отглеждането ни. Не бих искала това да се случи и на нашето дете. Надявам се тук в Калифорния да започна отначало и да създам нов живот както за себе си, така и за детето, което нося. Напоследък преживях ужасни моменти, сега поне най-сетне има за какво да живея.

Зная, че си се обаждал на мама. Моля те, не опитвай да се свържеш с мен. Имам нужда да бъда далеч от теб. Поне засега. Надявам се, че някой ден отново ще мога пак да те виждам и да говоря с теб, но това е в бъдещето.

Прочетох писмото отново и отново, за да съм сигурен, че съм схванал всичко. В главата ми се извиваше вихрушка от емоции. Изпитвах някаква първична радост, че ще ставам баща, че скоро на бял свят ще се появи мъничко създание, за което и аз съм допринесъл и което ще носи в себе си частица от мен.

Щях ли да го видя?

Не бяхме планирали деца. Дори не бяхме разговаряли за деца. Негласно бяхме оставили това за неопределеното бъдеще. Смятахме, че е източник на потенциален конфликт между двама ни, и искахме да го отложим.

И за мен, и за нея връзката между хора от различни националности и вероизповедания не беше проблем. По-скоро обратното — този съюз ни освобождаваше от различните традиции, в които бяхме израсли. Но деца? Знаех за себе си, че изпитвам силно желание да науча нашите деца да говорят с английски акцент, да получат образование в частни училища и да имат представа бегла, нищо повече — за догмите на английската църква. Не заради мен, а заради чувството ми на дълг пред моето семейство. Титлата ми, на която аз не обръщах никакво внимание, трябваше да бъде наследена, а с нея и част от традициите, в духа на които бях възпитан. Проблемът ли? Проблемът беше, че според мен Лиза изпитваше подобни, но обратни на моите чувства. Юдейството се предава по майчина линия.