Майкъл Ридпат - Последна сделка

Всичко това вече бяха само някакви чисто умозрителни съображения. Лиза бе бременна. Нямаше съмнение, че щеше да поиска пълни права над детето и щеше да го задържи при себе си в Калифорния. Колко болезнена ирония. Осъзнах, че наистина следвам традициите на моето семейство, състоящи се в това да се правят и изоставят деца по целия свят. Не за пръв път се запитах имам ли наистина братя и сестри, за които баща ми не ми беше казал. И за какво ми беше тази тъпа титла? Та аз не бях нищо повече от един повреден англичанин, който застрашава света с възпроизводство. Може би истинското щастие на това дете бе точно във възможността да се отърве от мен.

О, майната му! Изобщо не ме интересуваше дали децата ми щяха да бъдат англичани, американци, юдеи или индуси. Това, което бе важно, бе, че исках дете от Лиза. Чувствах, че от мен може да стане добър баща, и знаех, че тя ще е добра майка. Представях си как се смеем заедно, ние тримата… макар бебето да бе все още размито петно в съзнанието ми. Можехме да създадем здраво семейство, наистина можехме.

Стига Лиза да ми дадеше шанс.

Не изпитвах желание да се показвам на улицата излишно, така че си поръчах пица по телефон и седнах да напиша на Лиза писмо. Щях да й го пратя чрез майка й, естествено. Започнах няколко пъти, скъсах доста листа и накрая посрещнах с облекчение позвъняването на вратата. Беше Мартинес. Поканих го да влезе.

— Ще си вземеш ли? — посочих му аз пицата.

Той поклати глава.

— Гледам да се държа настрана от бързите закуски.

— Чудя се как е възможно при твоята работа.

— Е, това е предизвикателството.

Погледнах го. Беше слаб, но във форма.

— Седни. Съжалявам, че не те поканих по-рано, но не знам защо винаги съм си мислил, че ви е по-добре на улицата.

— Да, точно за това искам да поговорим.

— Така ли?

— Току-що се обади сержант Махони. Съобщи ни, че наблюдението върху теб се сваля. Според него вече нямало оправдание за подобен разход.

Изстинах. Досега не бях осъзнал колко уютно се бях чувствал под чужда закрила.

— Но нали му е известно, че някой се опита да ме убие?

— Ти си забравил, ставаше дума за проследяване, а не за охрана.

— Господи! — прошепнах аз.

— Честно казано, изобщо не би трябвало да идвам при теб — сподели Мартинес. — Не бих казал, че е общоприето да информираме заподозрения, че вече може да не се притеснява.

— Това ми е ясно. Добре, благодаря ти все пак. На Махони сигурно не му пука. Не могат да ме застрелят. — Мартинес сви рамене. — Нещо май не ме харесва, така ли е? — Мартинес отново сви рамене. — А ти?

— Аз съм тъпо ченге, което изпълнява каквото му наредят — отговори Мартинес и стана. — Но не ми харесва когато убиват невинни хора. Така че, ако нещо те изплаши, не се колебай, направо ми позвъни. — Той извади визитна картичка от джоба си и ми я подаде. — И внимавай!

— Благодаря — отговорих аз, — ще се постарая.

Измъчих се, докато заспя. Онзи, който се бе опитал да ме убие, щеше да пробва пак. Това бе повече от сигурно. С полицията наблизо до мен може би имах някакъв шанс. Сега… бях обречен.

Може би Махони най-сетне ме бе задраскал от списъка на заподозрените. Не можех да повярвам, че тази възможност не е в състояние да ме зарадва. Бях сам в апартамента и изпитвах откровен страх, с които ми бе невъзможно да се преборя. Бях имал голям късмет, че стрелецът не ме бе улучил онзи ден. Но той щеше да опита пак. А аз нямаше къде да се скрия. Куршумът ми се струваше все по-неизбежен. Единственото, което ми хрумваше, бе да се заключа и да не мърдам никъде. Да сваля щорите, да живея на пица, да чакам и да се надявам.

Чувствах се дребен в леглото. И самотен. В нашето легло. Отчаяно желаех да усещам тялото на Лиза до моето, да мога да я прегърна и да потърся в нея ласка и кураж. С нея може би щях да мога да погледна смъртта в очите. Без нея… беше ми много трудно.

Поне щях да стана баща! Засмях се тихичко на себе си — с горчив, кух смях. Глупости! Та аз нямаше да преживея дори седмицата, камо ли девет месеца.

Станах и си налях чаша скоч. За момент уискито ме стопли и ме накара да се почувствам почти в безопасност. После излях остатъка в умивалника.

Напиване до несвяст не беше отговорът, от който се нуждаех. Ако исках да живея, ако държах детето ми да има баща, та макар и на хиляди мили от него, трябваше да направя нещо.

И то колкото можеше по-скоро!

Рано на следващата сутрин си приготвих пътната чанта и извиках такси.

— За къде? — поинтересува се шофьорът. Беше индиец.