Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Удар? Искаш да ми кажеш, че плъховете умират от инсулт?

— Плъховете, особено тези в лабораториите, заболяват от голям брой болести, считани за човешки.

— Разбирам.

— Знаеш ли какво представлява инсултът? — попита ме Кели.

— Според мен някакъв съсирек в мозъка, запушващ кръвоносен съд.

— Да, това е едната възможност, но причината може да бъде и точно обратната — мозъчен кръвоизлив. В резултат може да настъпи парализа или направо смърт.

— Значи е било сериозно.

— Може би.

— Какво значи това „може би“? Ако всички онези плъхове са умрели от инсулт, не следва ли автоматично изводът, че „Неуроксил-5“ е смъртно опасен?

— Не е толкова просто. Повечето от плъховете все пак бяха оцелели или умрели от естествена смърт. Говоря само за процент на умрелите от инсулт, по-голям от очакваното. Отклонение в тревожна посока от статистическата прогноза.

— Но Лиза е сметнала това за важно?

— Точно така. Първо говори с Хенри по въпроса. Той й каза да се обърне към Клизмата. И тя го направи.

Ставаше ми ясно.

— И той й е казал, че няма нищо нередно.

— Именно. Заявил, че нейните наблюдения не били статистически значими. Когато тя поискала допълнителни данни, за да се разбере дали става дума за реален проблем, Клизмата отказал да й ги даде. Казал й, че тези резултати вече били анализирани и че нямало защо да се безпокои.

— Но това не успокоило Лиза.

Кели се усмихна.

— Ти я познаваш. Тя не е човек, който ще миряса, докато не види лично всички данни. Само че Клизмата продължаваше да не я допуска до данните и тогава тя го нарече лъжец. Обвини го, че не е анализирал резултатите достатъчно задълбочено.

— И той я уволни.

— На което никой не се изненада — завърши Кели.

И аз не се изненадах. Знаех, че и с Хенри се бе държала по подобен начин през годините на съвместната им работа, но той явно беше много по-търпелив от Клизмата. Сега разбирах какво искаше да ми каже с думите, че Лиза не би се вписала в средата на „Био-уан“.

— Според теб имаше ли Лиза основание да се безпокои? — поинтересувах се аз.

— Аз не съм виждала тези резултати и всичко, което ти разказах, съм го чула от устата на Лиза — отговори Кели. — Предполагам, че статистически погледнато, Клизмата е бил прав. Но аз работих с Лиза цели две години. Вярвам на интуицията й. Не знам, може и да се е натъкнала на нещо крайно важно.

— Как мога да науча? — попитах аз.

— Ти? — изненада се Кели. — Няма начин.

— Не можеш ли да ми помогнеш?

Кели заби поглед в чинията си — беше почти празна.

— Не мога. За разлика от Лиза, аз нямам друга работа, която да ме чака, в случай че ме уволнят. И не искам да си създавам в лицето на Томас Иневър противник, защото той може да бъде страшен.

— Хм… А дали клиничните резултати подсказват за същия проблем при хората?

— Предполагам не — замислено каза Кели, — защото всички тези данни отиват в Комисията за контрол над храните и лекарствените препарати. Мисля, на всички ни е ясно как биха реагирали там, ако всеки, който е пил „Неуроксил-5“, се тръшне от инсулт на следващия ден.

— В масов мащаб сигурно биха го забелязали, но мен ме интересува какво ще стане, ако умрат неколцина, и то месеци след започване на терапията.

Кели се замисли.

— Не знам. Фаза едно и фаза две на клиничните изпитания вероятно включват общо примерно стотина души. Много е възможно да не се забележи, ако става дума за няколко потърпевши. Точно затова се провежда и фаза три, при която лекарството се изпробва върху хиляди пациенти.

— Това правят сега, така ли?

— Да, трябва да завърши през март следващата година.

— Имаш ли някаква представа какви са междинните резултати досега?

— Ти майтапиш ли се? — изгледа ме изумено Кели. — Знае ги само Иневър. А според мен на този етап и той не би трябвало да ги знае.

Спомних си бележката в онова писмо, че изпитанията са двойно анонимни.

— Има ли начин да се разбере?

— Не — заяви Кели. Помълча и допълни: — Може би само ако лично отидеш и разговаряш с лекарите, които провеждат изпитанията.

— Би ли ми дала техния списък?

— В никакъв случай — отсече тя.

Бях разочарован. Сигурен бях, че Лиза е надушила нещо изключително важно, но не можех да си представя по какъв начин аз, при това без чужда помощ, бих могъл сам да пробия стената от секретност, обграждаща „Био-уан“.

— Има може би нещо, което можеш да направиш — обади се Кели. — Почти съм сигурна, че отчетът от фаза две е публикуван в „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“. Помня отзвука от него сред специалистите, когато излезе.