Майкъл Ридпат - Последна сделка

Залових се да търся, но не намерих нищо наподобяващо клинични резултати. Не беше изненадващо. Човек като Иневър едва ли би позволил подобна информация да напусне офиса му, да не говорим за сградата. Но в най-долното чекмедже намерих папката с кореспонденцията с „Био-уан“.

Отворих я. Това вече беше по-интересно. По-голямата част от кореспонденцията бе между Арт и стария му приятел Джери Питърсън. Както бе предположил Даниел, основно ставаше дума за числа или за да бъда по-точен, за едно число — цената на акциите на „Био-уан“. Доколкото можех да схвана, Арт държеше Джери виновен за всяко нейно изменение. Последните му писма издаваха голямата му тревога по отношение тенденцията към спадане. Джери Питърсън, естествено, не можеше да направи нищо, макар Арт да бе искал от него благоприятни прогнози за резултатите от фаза три на клиничните изпитания на прословутия „Неуроксил-5“. Това, обясняваше Джери в отговор на искането, не било във възможностите на „Био-уан“. Изпитанията по стандарт се правели двойно анонимни, така че никой, нито лекарите, нито пациентите, а най-малко от всички „Био-уан“, можели да знаят на кои пациенти се дава „Неуроксил-5“ и на кои — плацебо 6 6 Безвреден препарат, който се дава на капризни пациенти вместо лекарство, за да се успокоят, или се използва при изследвания, когато част от хората вземат истинското лекарство, а друга част — плацебо, за да се прецени обективно ефектът. — Б.пр. . Така че било невъзможно да се коментира изходът от изпитанията, докато не се разпечата кодът накрая и не се анализират данните. А това по план щеше да стане едва през март следващата година. Джери обаче бе склонен да окуражава с кимания и многозначителни намигания аналитиците, внушавайки им по този начин, че „Био-уан“ са оптимисти за крайния изход.

Нищо не подсказваше за каквито и да било проблеми с „Неуроксил-5“. Започнах да търся кореспонденция с Иневър. Имаше само няколко писма, предимно загадъчни бележки до Джери, които той по някаква причина бе копирал съвестно и бе препратил на Арт. Не научих нищо интересно от тях.

Прибрах папката, заключих шкафа и погледнах часовника си. Десет часът. Би трябвало да се изпарявам. Но исках да погледна и бюрото на Арт, а това — надявах се — нямаше да ми отнеме повече от няколко минути.

Опитах останалите два ключа. Единият от тях стана. Дръпнах долното чекмедже и ноздрите ми се изпълниха с острия аромат на уиски. Три бутилки „Джак Даниелс“ — една празна, една полупълна и една неразпечатана. Това може би обясняваше защо чекмеджетата бяха заключени. Жалък опит да се скрие тъжна истина. Вече не изпитвах никакви угризения, че ровя из кабинета на Арт — в края на краищата не принадлежеше ли цялата тази информация на „Ревиър“? Но не ми беше уютно. Нали все пак ровех из чуждо мръсно бельо — то омърсяваше и мен самия.

Блъснах чекмеджето обратно и отворих следващото. Трябваше да действам светкавично. Тук имаше канцеларски принадлежности и стари дневници.

Извадих последния и в същия миг замръзнах. Чух крачки в коридора. Даниел? Даян? Не, това бяха крачките на човек с цел. О, по дяволите!…

Арт отвори вратата на кабинета си и замръзна. Мозъкът ми предложи около хиляда възможни обяснения, но ги отхвърли до едно със същата бързина. Бяха ме хванали. И нямаше смисъл да лъжа.

След дълга пауза той си възвърна дар слово.

— Какво правиш тук, да ти еба майката?

Поизправих се на стола му и отговорих:

— Търся информация за „Био-уан“.

Лицето му почервеня. Късата му сива коса като че ли настръхна.

— И защо я търсиш в моя кабинет?

— Поисках от теб да ми я предоставиш. Но ти отказа.

— А ти реши, че имаш право да ровиш из нещата ми, за да провериш сам какво можеш да намериш, така ли? И как отвори бюрото ми?

Погледът му беше прикован в долното чекмедже. Поне част от гнева му се дължеше на страха и унижението, че съм намерил малката му колекция от бутилки уиски.

Погледнах неволно ключовете в ключалката.

Той бръкна за връзката в джоба си.

— Ах ти, кучи сине!

И внезапно се хвърли към мен с разперени ръце. Скочих мигом от стола, но той се стовари върху мен и ме повали на пода. Ударих главата си в бюрото и загубих координация само за момент, но за него това бе предостатъчно, за да ме притисне с масата на тялото си на пода. Изтегли назад юмрук и аз едва успях да отместя леко глава, но все пак ме удари по вече ударената страна.

Арт беше едър мъж, едър и силен. Гърчех се под него, но не можех да го изместя. Удари ме отново, този път през устата. Започнах да се извивам още по-енергично, защото нещата съвсем не отиваха на добре, и когато понечи да притисне раменете ми още по-силно, забих безмилостно зъби в ръката му.