Майкъл Ридпат - Последна сделка

Така че отидох направо в офиса на Арт. Масивен дървен шкаф за документация с пет чекмеджета, носещи надпис „Био-уан“. Заключени. Проклятие!

Огледах се за ключ. Не можах да го намеря.

Всички останали шкафове, кантонерки и чекмеджета бяха отключени, но в тях нямаше нищо интересно.

Опитах писалището му. И неговите чекмеджета бяха заключени. Много странно. Хората в „Ревиър“ обикновено не си заключваха бюрата. Дръпнах няколко пъти безрезултатно. Виждаше се, че ключалката нищо не струва, и бях сигурен, че ако имах малко опит, можех да я отключа за секунди. Само че бях пълен лаик.

Хрумна ми нещо. Върнах се при моето бюро, проверявайки по пътя колко е часът. Осем без двайсет. Още никой не бе дошъл. Отворих горното чекмедже. В задния ъгъл, където криех резервните ключове от дома, беше и комплектът ключове за моето бюро. Никога не го бях използвал. Взех ги и бързо се върнах в кабинета на Арт.

Нито един от ключовете не стана.

Седнах на стола му и се загледах в бюрото. Синът му злорадо се хилеше срещу мен. До поставената в рамка фотография имаше кутийка с кламери.

Извадих един, изправих го и зачовърках с него в ключалката. Цели две минути въртях насам-натам, без идея какво трябва да правя. Естествено и без резултат.

Погледнах тревожно часовника си. Осем без петнайсет. Вече не трябваше да съм тук, трябваше да седя зад моето бюро. Огледах се, за да се убедя, че оставям всичко както го бях заварил, и се измъкнах.

И точно навреме. Разминахме се с Арт в коридора.

— Добро утро! — поздравих го аз с предизвикателна жизнерадостност.

Както му беше навик, той просто изсумтя.

Седнах на работното си място и се замислих какво да направя. Не можех да разбия бюрото му, за да се добера до папките — това беше повече от ясно. Но исках да знам какво крие в тях.

Единственият човек с ключ беше Арт. И не виждах как мога да го убедя да ми го даде „за малко“.

Освен ако…

Проверих за кой ли път колко е часът. Осем без пет. Стори ми се, че чух идването на Даян, но никой друг още не бе дошъл.

Върнах се при офиса на Арт и почуках.

— Да? — Пиеше кафе и преглеждаше „Уолстрийт Джърнал“.

— Би ли ми дал назаем ключовете за склада? — „Складът“ беше големият шкаф зад бюрото на пропуска, където съхранявахме най-ценното ни офис оборудване: компютърни аксесоари и така нататък.

— Вземи си го от Кони.

— Още я няма.

— Заключен ли е?

— Да — излъгах аз.

— Нали никога не го заключваме?

Свих рамене.

Арт изсумтя недоволно и извади връзката от джоба си. Поигра си с един от ключовете, опитвайки се да го свали от ключодържателя. Дявол да го вземе! Трябваше ми цялата връзка.

— Ще ти ги върна веднага — казах аз.

— Добре. — И Арт ми хвърли ключовете.

Улових ги във въздуха, излязох и проверих склада. Беше си отключен. Взех асансьора, слязох долу, излязох на улицата и на бегом отидох до малкия железарски магазин зад ъгъла. На връзката имаше три ключа, които приличаха на ключове за шкаф. Поръчах да ми направят копие и от трите.

Стори ми се, че времето лети, но в крайна сметка се озовах отново горе, в офиса на „Ревиър“. Почуках на вратата на Арт и му върнах ключовете. Той, естествено, говореше по телефона. Сложи ръка на слушалката и попита:

— Къде изчезна? Нали каза, че ще ми ги върнеш веднага.

— Гил ме хвана да говорим — излъгах отново. — Извинявай.

Арт изсумтя и продължи разговора си.

Сутринта прекарах практически в коридора. Някъде към десет без четвърт видях Арт да взема асансьора. Беше по сако. Изчаках пет минути, вмъкнах се в кабинета му и затворих вратата.

Първото, което проверих, беше бележникът му за срещи, оставен разтворен на бюрото. Имаше записана среща в единайсет. Значи разполагах с около час. Трябваше да бързам. Можех да очаквам, че няма да го има поне петнайсет минути. Малко са нещата навън, които могат да се свършат за по-кратко от това.

Извадих моя комплект от ключове и започнах да ги изпробвам на шкафа с чекмеджетата, носещи надписа „Био-уан“. Вторият стана. Бяха пет на брой. Започнах да ги преглеждам. Нямаше много полезна информация: стари документи за ранните инвестиции на „Ревиър“, цяло чекмедже с папки за фирми, подготвящи се да станат акционерни, годишни отчети, месечни баланси, прогнози, резюмета на кандидати за работа, дебела папка с историята по изкупуването на „Бостън пептидс“.

Прелистих всичко. Ставаше бавно, времето напредваше, а аз още не бях намерил нищо интересно. Ако в „Био-уан“ имаха някакви опасения относно „Неуроксил-5“, едва ли щях да науча за тях в тези общодостъпни документи. Но къде можеха да бъдат в такъв случай? Или в копие на клиничните резултати, или в кореспонденция, при това кореспонденция от последно време.