Майкъл Ридпат - Последна сделка

— Ах, да те!… — изрева той и дръпна ръката си.

Огънах се под него, той загуби равновесие и аз се измъкнах. Изправихме се на крака горе-долу едновременно и той застана между мен и вратата. Дишаше тежко и държеше ухапаната си ръка.

— Успокой се, Арт — казах аз, като изплюх кръв и кожа от вътрешната страна на бузата си. — Съжалявам, че рових из нещата ти, окей? Пусни ме да изляза и обещавам, че ще забравя всичко, което съм видял.

Арт изръмжа и посегна към най-горното чекмедже — единственото, в което не бях имал време да надзърна. Дръпна го, извади малък пистолет и го насочи към мен.

Господи!

— Арт… недей. Не си струва. Ако ме застреляш, ще отидеш в затвора за…

— Млъкни!

— Добре — казах аз и примирително вдигнах ръце. — Добре…

— Казах, млъкни!

Млъкнах. Не знаех на какво е способен. Мисля, и той не знаеше. Без да отмества пистолета от мен, той се наведе и извади започнатата бутилка уиски. Примижавайки от болката в наранената си ръка, успя някак да отвърти капачката и отпи дълга глътка.

Отстъпих към прозореца. Статуетката на „Био-уан“ от лусит ми се бе сторила най-подходящото оръжие.

— Не мърдай! — излая Арт и отпи нова глътка. — Какво ти стана, по дяволите? Защо се опитваш да унищожиш фирмата? Трябваше да се отървем от теб още преди месеци. А сега аз трябва да го направя…

— Какво става тук? — Беше Гил. Стоеше на прага и ни гледаше. — Арт, веднага остави оръжието! И бутилката!

Арт бавно се обърна, погледна Гил и остави пистолета на бюрото си. Разгледа изучаващо бутилката, сякаш преценяваше дали си заслужава да пийне още, после я остави до пистолета.

— А сега някой ще ми каже ли какво става?

Арт вдигна обвиняващо пръст към мен.

— Кучият му син ровеше из бюрото ми. Беше отключил с подправен ключ заключените ми чекмеджета и се опитваше да открадне поверителна информация. Улових го на местопрестъплението.

Гил премести поглед от окървавената ми уста към ухапаната ръка на Арт.

— Истина ли е, Саймън?

Поех дълбоко дъх и казах:

— Да.

— Върни се в офиса и чакай там. Арт, ела с мен в моя кабинет. И ми дай това проклето нещо. — Той кимна към пистолета.

Напуснах кабинета на Арт в момента, когато той подаваше пистолета си на Гил.

Даниел стоеше в коридора и само дето не беше зяпнал.

— Какво става?

— Дребно несъгласие между мен и Арт — обясних аз, без да навлизам в подробности.

Даниел ме изгледа внимателно.

— Арт е прав. Вратовръзката ти е отвратителна.

Минах покрай него, без да му обръщам внимание, влязох в нашия офис, свлякох се на стола си и зачаках обаждането на Гил.

Двайсет минути по-късно бях в кабинета му.

— Много съм разочарован от теб, Саймън — започна той. Гледаше ме втренчено от другата страна на необятното си писалище. — Тук в „Ревиър“ искаме да работим спокойно, без да се опасяваме, че някой от нашите колеги ще рови из личните ни принадлежности. Освен това ти си знаел, че здравето на Арт е доста… деликатно в момента. Защо беше всичко това?

— Продължавам да се опитвам да разбера кой е убил Франк и Джон — обясних аз. Бях решил да не навлизам в детайли относно „Био-уан“ пред Гил.

— Това не е ли работа на полицията?

— Така е, но те не я вършат както трябва.

— Това е твое мнение. Но предмет на моята загриженост са не те, а ти! — И той обвинително ме посочи с пръст. — Наложи се да изпратя Арт вкъщи — не мога да допусна тук да се навъртат хора, които размахват оръжие. Казах ти преди няколко дни колко важен си ти за тази фирма, обясних ти, че вече си ни по-нужен, отколкото досега, а ти какво направи? Душиш наоколо, влизаш в конфликт с един от партньорите и заплашваш бъдещето на фирмата! — Гил беше почервенял. Никога не го бях виждал толкова ядосан.

— Някой снощи се опита да ме убие — казах аз безизразно.

— Какво?!

— Някой стреля по мен, когато стоях на входа на блока. Не знам как не ме улучиха.

Гил замълча, явно останал без думи. После тихо, но решително заговори:

— Ти имаш своите проблеми, Саймън, аз имам своите. Прави каквото трябва да правиш, а аз ще направя нужното, за да оцелее фирмата. Но не мисля, че можеш да си ни от полза. От този момент нататък вече не си съдружник. Моля те, напусни сградата незабавно. Веднага!

— Гил…

— Казах веднага! — Гил заплашително се изправи и се наведе напред, опрял длани на плота. Цялото му тяло трепереше.

— Добре — въздъхнах аз. — Тръгвам си.

Докато се прибирах у дома, поглеждах от време на време зад гърба си. Някой ме следеше — руса жена по джинси и подплатено яке. Държеше се на трийсетина метра зад мен и не полагаше никакви усилия да остане незабелязана. Полицайка, реших, макар че не можех да съм сигурен. Обърнах се и й махнах с ръка. Тя спря, запали цигара и продължи внимателно да ме наблюдава.