Майкъл Ридпат - Последна сделка

— И аз. Точно тогава акциите на „Био-уан“ скочиха, нали така?

— Възможно е. Парите са по твоята специалност. Аз разбирам само от лекарства. — Гримасата ми, изглежда, бе забелязана от Кели, защото тя побърза да заглади хапливата си реплика. — Съжалявам. Мисълта ми беше, че е много вероятно в списанието да е публикуван и списъкът на лекарите, ангажирани във фаза две. Много от тях несъмнено ще участват и в последната трета фаза. Така можеш да научиш имената поне на няколко от тях.

— Благодаря, ще опитам. — Двамата започнахме да дояждаме храната си. Кели се разбърза, защото закъсняваше. — Как вървят нещата в „Бостън пептидс“ без Лиза? — поинтересувах се аз.

— Ами липсва ни. ВР56 върви добре. Вече получаваме първите отзиви от доброволците. Изглежда, лекарството е безопасно, макар че май предизвиква потиснатост у някои хора.

— Потиснатост?

— Да, понижава нивото на серотонина в мозъка. Въздействието му е обратно на това на „Прозак“.

Потиснатост.

Лиза бе вземала ВР56.

Спомних си необичайната й чувствителност около седмица след смъртта на Франк, бързината, с която избухваше в разговорите между двама ни, крайно нетипичната за нея нерационалност, постоянно мрачното й настроение и най-вече пълната ми неспособност да й помогна по някакъв начин. Биохимично индуцираната потиснатост, комбинирана с останалите източници на стрес, сигурно е била нещо ужасно. Нищо чудно, че тя не бе издържала и бе избягала.

— Какво има, Саймън?

Лиза ми бе казала, че не иска никой от колегите й да разбере, че е вземала лекарството тайно от останалите. Не бях сигурен дали забраната да казвам се отнасяше и до Кели. Сметнах, че е правилно тя да реши дали да й каже, или не.

— О… нищо, просто се бях замислил. Надявам се този ефект да не е достатъчно сериозен, за да спрат лекарството.

— Не, няма такава опасност — отговори Кели. — Има начини това да се заобиколи. Най-простият от тях е да се взема в комбинация с „Прозак“. — Тя погледна часовника си. — Трябва да вървя. Моля те да изчакаш тук няколко минути преди и ти да си тръгнеш. Не искам никой да ни вижда заедно.

— Добре — съгласих се аз, преценявайки, че не е необходимо да й казвам, че са ни наблюдавали през цялото време на разговора ни. — Тръгвай. И много ти благодаря.

Тя се усмихна и си тръгна.

Изчаках малко и на свой ред излязох на слънце. За да не губя време, завих на ъгъла и влязох в един бар, който често посещавах. Беше при моста пред бизнес школата, само че от страната на Кеймбридж. Опашката ми остана навън. Поръчах си бира и се замислих над казаното от Кели.

Значи Лиза е била потисната. Но не онази потиснатост, която е резултат от напрегната работа, печал по отишъл си близък или семейни недоразумения, а биохимично индуциран стрес, от който светът ти става съвсем черен. Като знаех останалите неприятности на Лиза, нямах никакво съмнение, че светът наистина й се е виждал черен.

Тази новина ме накара да се почувствам малко по-добре. Сега, когато вече сигурно бе спряла да взема лекарството, имах по-добър шанс да я убедя да се върне при мен. Разбира се, само при положение, че докажех непричастността си в убийството на Франк.

Следващият основен въпрос бе имаше ли наистина проблем с „Неуроксил-5“. Трябваше да призная, че имаше вероятност отговорът да е „не“. Че отклоненията от очаквания показател са статистически пренебрежими и че Лиза се е заблудила по най-невинен и лесно обясним начин. Грешка, която може да се случи винаги и на всекиго. Добре, ако случаят бе такъв, тогава значи аз прахосвах време и усилия.

Ами ако Лиза бе права? Ако неуроксилът наистина бе виновен за повишаване броя на инсултите сред плъховете? Какво би означавало това?

Само едно — че в този момент лекарството убиваше част от доброволците, които разчитаха да се излекуват. А това бе катастрофа. За болните от алцхаймер, за „Био-уан“, за „Ревиър“.

Не бях сигурен какво общо имат с тази катастрофа Франк и Джон. Франк по обясними причини нямаше вземане-даване с „Био-уан“ — това бе първа грижа на Арт. Но Арт се бе изпуснал, че Франк му е задавал въпроси за „Био-уан“ преди да умре. Освен това имаше и веществено доказателство: лентата с обаждането на Джон, когато той казваше, че има нещо около „Био-уан“, което щяло да ми се стори интересно. Дали Джон не бе искал да ми каже, че „Неуроксил-5“ е опасен?

Едно голямо „ако“. Трябваше да намеря истинско и неоспоримо доказателство — в едната или другата посока. Допих бирата си и взех метрото за вкъщи.