Майкъл Ридпат - Последна сделка

Мислите ми бяха в хаос. Спречкването с Арт бе опънало до крайности без това опънатите ми нерви. Това, че един алкохолик бе размахвал под носа ми заредено оръжие, ме бе изплашило до смърт, макар че Арт сигурно беше опасен първо за себе си, а чак после за мен.

Яд ме беше и на Гил. Не че не разбирах положението, в което се намираше. Ровенето из бюрото на колега не съвпадаше с неговото разбиране за етични отношения. — На всичко отгоре „Ревиър“ беше в много сериозно положение и аз с нищо не помагах на компанията. Той се бе държал човешки с мен, а аз го бях предал.

Но подкрепата на Гил беше важна за мен. Той ми бе повярвал в един момент, когато другите не знаеха какво да мислят, беше ми предложил подкрепата си тогава, когато ми бе особено нужна. Беше почтен човек и аз го уважавах. А ето че сега изведнъж бе пожелал да няма нищо общо с мен.

Не знаех дали някой ден Гил ще пожелае да ме върне във фирмата. Работата в „Ревиър“ ми бе доставяла огромно удоволствие и аз не исках да си тръгвам — най-малко от всичко по този начин. Само преди месец „Ревиър“ бе означавала всичко за мен. И все още продължаваше да е важна — макар и като връзка с безгрижното минало. Само дето бъдещето не изглеждаше толкова светло. Без жена, без работа и ако не внимавах много — с куршум в черепа. Просто не можех да си позволя да седя и да чакам. Трябваше бързо да разкрия убиеца на Франк и Джон и да го разоблича преди да се е добрал до мен. Едва тогава можех да мисля за връщане към някакъв по-нормален живот.

Когато влязох в апартамента, индикаторът на телефонния секретар мигаше. За един безумен миг си помислих, че може да е Лиза. Не беше тя.

— Здрасти, Саймън, обажда се Кели. — Гласът й, обикновено силен и уверен, звучеше странно потиснато. — Търсих те на работа, но ми казаха, че си излязъл и няма да се връщаш. Искам да поговорим, ако е възможно. Обади ми се.

Веднага набрах номератора на „Бостън пептидс“ и без забавяне ме свързаха. Кели обаче не искаше да ми каже за какво иска да разговаряме. Уговорихме се да се обядваме заедно в едно заведение до Харвард Скуеър — на безопасно разстояние от погледа на колегите й.

Оказа се вегетариански ресторант, претъпкан с изгладнели студенти. Бях подранил, но Кели вече ме чакаше отвън и нервно пушеше. Поздравихме се без особен ентусиазъм и без да говорим се наредихме в края на опашката, проточена до щанда, където приготвяха храната. Изчакахме чинно реда си, аз си избрах салата, Кели — нещо запечено в питка, и седнахме на единствената свободна маса.

Кели извади поредната си цигара, после я прибра, лишавайки мигновено настръхналия сервитьор от шанса да я нападне.

— Не трябваше да идвам — промърмори тя.

— Радвам се, че го направи.

— Лиза не би се радвала, че реших да говоря с теб. Още по-малко Хенри.

— Сигурно имаш основателна причина.

— Мисля, че имам.

Зачаках. Кели мушна с вилицата в пълнежа на питката.

— Лиза не е добре и смята, че ти си отговорен.

— Знам.

— Доста размишлявах по въпроса — каза Кели — и не можах да убедя себе си, че е права. Проблемът е там, че… ти вярвам. В известна степен. И мисля, че е редно да знаеш какво беше разтревожило Лиза. И кое допринесе за уволнението й. Не ме интересува какво ще правиш с информацията, стига да не я използваш срещу интересите на Лиза. Или срещу моите, разбира се. И още едно условие: това не си го чул от мен. Окей?

— Разбрано — кимнах аз.

— Веднага щом „Био-уан“ изкупи „Бостън пептидс“, Лиза пожела да получи достъп до данните за „Неуроксил-5“. Искаше да провери дали не е възможно да го използва по някакъв начин срещу паркинсона.

— Хенри ми каза същото — казах аз. — Но нищо повече.

— Първоначално Клизмата заяви, че това е абсурд. Той управлява фирмата в обстановка на пълна секретност и организацията е такава, че никой не получава информация за нищо, освен ако не му е невъзможно да работи без нея. Но Лиза може да бъде доста убедителна.

Усмихнах се.

— Както и да е, в крайна сметка успя да убеди Клизмата. Но той беше крайно внимателен в подбора на данните, до които я допусна. Мисля, че й даде да прегледа резултатите от някакви стари изпитания върху животни, не знам дали не ставаше дума за плъхове. — Кели отхапа от питката. Изчаках я търпеливо да сдъвче храната. — Информацията бе почти неизползваема, но на друго не можеше и да се разчита. Докато се запознаваше с нея, тя забеляза нещо, което Клизмата явно беше пропуснал.

— И какво е това нещо?

— Няколко месеца след третирането им с „Неуроксил-5“ значителна част от плъховете бяха измрели. — Повдигнах вежди, Кели го забеляза и каза: — Нищо нередно, разбира се. Старите плъхове умират. Какво друго може да се очаква от тях? С любопитната разлика, че броят на умрелите от инсулт беше по-голям от статистическата прогноза.