Майкъл Ридпат - Последна сделка

Трудно ми беше да скрия разочарованието си.

— А може би поне знаете дали са били наблюдавани негативни странични ефекти?

— Да, имаше такива — отговори ми доктор Палмър. — Нещо повече, Тони влезе в конфликт с „Био-уан“ относно подхода към тези случаи. Говоря за инсулти.

— Инсулти?

— Да. Част от пациентите ни, включени в програмата на изпитанията, получиха инсулти. Двама починаха. От „Био-уан“ изказаха съмнение, че тези пациенти са били погрешно диагностицирани като болни от алцхаймер и че всъщност са били жертва на стари мини инсулти. Но аутопсията доказа извън всяко съмнение, че и двамата починали са страдали от алцхаймер. При тях се установиха неврофибрилаторни възли, които се характерни само за алцхаймер.

— Знаете ли как е завършил този спор? — попитах аз.

— Никак — въздъхна Палмър. — Това е едно от нещата, които наследих от Тони, но досега просто не ми е останало време да се занимавам и с него. Честно казано, точно това е причината да настоя за прекратяване на програмата.

— Благодаря ви, доктор Палмър, споделихте с мен много интересни неща — откровено казах аз. Готвех се да си тръгна, когато ми хрумна да го попитам още нещо: — О, между другото, знаете ли точно къде е станала катастрофата?

— Разбира се. На черния път за Дайтън. На около двайсет мили оттук. Защо питате?

— Просто от любопитство.

И наистина ми беше любопитно. Тази катастрофа точно когато доктор Катаро е задавал неудобни въпроси на „Био-уан“ ми се струваше доста подозрителна. Както е добре известно, няма нищо по-лесно от това да устроиш някому „малка“ катастрофа с кола.

Поисках от „Информация“ телефонния номер и адреса на доктор Катаро в Дайтън. Имаше такъв.

Тръгнах натам без замисляне. Не ми се искаше да досаждам на вдовица, но нямах избор.

Намерих малката боядисана в бяло къща и позвъних. Отвори ми госпожа Катаро. Беше дребна и руса. Лицето й бе грижливо гримирано, но издаваше всичките й емоции. Чух вътре в къщата звука на включен телевизор.

— Да? — погледна ме тя.

— Госпожо Катаро, казвам се Саймън Ейот. Бих искал да ви задам един-два въпроса, свързани с вашия съпруг.

Тя ме изгледа с поглед, пълен със съмнение, но явно скъпият костюм, приятелската усмивка и английският ми акцент натежаха в моя полза.

— Добре, заповядайте.

И тръгна пред мен към дневната. Момиче на около четиринайсет години лежеше на пода пред телевизора, на който вървеше някаква луда комедия.

— Ще го намалиш ли за момент, мила? — попита госпожа Катаро. Момичето направи недоволна гримаса. Това накара госпожа Катаро да я среже: — Брет, казах ти да изключиш телевизора! — Момичето недоволно се подчини и напусна стаята със сърдит поглед в моя посока.

Жената седна на дивана.

— Извинявам се. Напоследък лесно губя търпение. Девойки, нали се сещате… — Нямах мнение по въпроса за девойките, но се усмихнах, кимнах и седнах на свой ред. — Да не сте приятел на Тони? — попита ме тя.

— Не, не съм — признах аз. — Но се интересувам от проект, в който той е участвал до момента на смъртта си.

— Тогава трябва да говорите с Вик Палмър. Той е в клиниката.

— Вече говорих, госпожо Катаро. И той много ми помогна. Но все пак бих искал да задам и на вас няколко въпроса, може ли?

— Ами опитайте — съгласи се тя. — Но предупреждавам ви, аз нямам нищо общо с медицината. Съмнявам се, че ще ви бъда от полза.

— Знаете ли дали съпругът ви е бил обезпокоен относно лекарството „Неуроксил-5“, с което е работил допреди смъртта си?

— Да, беше… Ако си спомням правилно, четирима от пациентите му получиха инсулт след вземане на това лекарство, и компанията производителка… как беше „Био“… „Био“…

— „Био-уан“.

— Да, „Био-уан“ прояви пълна незаинтересованост. Нещо повече, Тони ми каза, че те направили всичко по силите си да скрият резултатите или да променят тяхната интерпретация. Тони много се безпокоеше, че много хора умират ненужно из цялата страна. Само в неговата клиника починаха двама.

— Разбирам. И какво смяташе да предприеме той?

— Първо, да говори с компанията. А след това да се обърне към компетентните федерални власти.

— Но така и не можа да го направи, нали?

Госпожа Катаро подозрително ме погледна. Ясно беше, че мислите й следват моите. Тя се намръщи и стисна челюсти.

— Да не искате да кажете, че…

Реших, че няма смисъл да я тревожа допълнително. Все пак до момента имах само съмнения, но не и доказателства.

— Това си е било истинска катастрофа, госпожо Катаро. Надявам се полицията да е провела нужното разследване.