Майкъл Ридпат - Последна сделка

Поръчах си чаша обикновено кафе и разтворих моя „Уолстрийт Джърнал“. Котировката на „Био-уан“ бе паднала на четиридесет и девет. Не се съмнявах, че Даниел се е отървал и от последната си акция. Запитах се дали не нося наказателна отговорност, ако той бъде уличен в използване на вътрешна информация. Но това поне засега беше най-малкото ми безпокойство.

Довърших кафето си и си поръчах второ. Десет без десет. Щеше ли да дойде? Още не бе станало десет, а аз вече се притеснявах.

Стана десет, после десет и половина, след това единайсет. Пиех все по-нервно чаша след чаша, което естествено никак не ме успокояваше. Пробвах пак да чета и прегледах повторно основните материали в „Джърнал“. Лиза я нямаше. Вярно, имаше склонност да закъснява, но не чак толкова. Явно нямаше да дойде. И все пак нещо не ми даваше да си тръгна. Стоях като закован на стола, не смеех даже да отскоча навън до сергията с вестници, за да си купя още нещо за четене. Страх ме беше да не я изпусна, защото тогава никога нямаше да знам дошла ли е, докато ме е нямало, или не.

Следващо кафе, този път безкофеиново. И сандвич с наденичка — от истинско месо. От фермата та направо в устата ми. Коремът ми имаше нужда от нещо, което да попива кафето, което му изливах.

Лиза я нямаше, но аз отказвах да се примиря с реалността. Всичко, което бях правил през изтеклия месец, рисковете, които бях поемал, неприятностите, които си бях създал — всичко бе в името на това да си върна Лиза. Само че тя май нямаше намерение да ми позволи това щастие. Лиза наистина беше много твърдоглава. И изглежда нямаше да мога да я разубедя. Дори ако й докажех, че не съм убил баща й и че тя е била права в съмненията си по отношение на „Био-уан“… може би дори пред лицето на очевидните факти, тя нямаше да пожелае да се върне.

Не, това не можех да го приема. Стоях в кафето, сякаш това бе единственото нещо на този свят, което ми бе останало.

Навън започна да вали и за минута-две улиците се превърнаха в потоци и езера. Появиха се хора с чадъри, прозорците се замъглиха отвътре, минаващите коли безмилостно пръскаха със струи вода нещастните пешеходци.

Кафето се изпълваше с хора, излезли в обедна почивка. Сервитьорите се споглеждаха — търсеха кураж да ме изхвърлят — така че си поръчах сандвич на грил със зеленчуци.

В два часа се предадох. Изскочих на плувналата във вода улица и с наслаждение оставих дъждовните капки да охладят нажежената ми кожа. Косата залепна на мокри кичури по главата ми. Тръгнах в някаква посока, без да ме е грижа накъде.

— Саймън! — Чух я, но не можах да повярвам. — Сай!

Обърнах се. Лиза тичаше към мен, чантата й се мяташе под дъжда като махало.

Спря пред мен задъхана. Опитах да се усмихна. Тя отговори на усмивката ми неуверено. По носа и бузите й се стичаха капки.

— О, господи, колко е хубаво, че ме изчака. Толкова време… Мислех, че вече си заминал за Бостън.

Свих рамене. Позволих си нова усмивка.

Лиза погледна към облачното небе.

— Да влезем. — И погледна към кафето.

— Не, не, не смея да се върна — казах аз. Забелязах неугледна закусвалня малко по-надолу по улицата. — По-добре там, ако ти е все едно.

— Добре — сви рамене тя. — Умирам от глад, така че няма значение.

Поръча си хамбургер. Аз се въздържах от каквито и да било поръчки.

Седяхме, без да говорим, и чакахме сандвича й. А имахме да си кажем толкова много неща. И можехме да направим толкова много нови грешки. Така че бях доволен просто да седя с нея.

— Прегледах онези файлове — каза накрая тя.

— И?

— И съм почти сигурна, че „Неуроксил-5“ предизвиква инсулт при някои пациенти, ако се използва по-дълго от шест месеца.

Първото ми чувство бе вълна на облекчение. После си спомних хилядите, които продължаваха да вземат лекарството в рамките на програмата за изпитания на фаза три. Хора като леля Зои.

— „Почти сигурна“?

— Всички заключения, основаващи се на статистически резултати, са много трудни. Нямах време за подробен анализ на данните, но нещо ми говори, че когато бъде направен, изводът ще бъде все същият: лекарството е опасно.

— И защо в „Био-уан“ още не са установили това?

— Отличен въпрос — каза тя. — Не е толкова лесно, защото става дума за алцхаймер. Пациентите по правило са възрастни хора, а част от тях така или иначе умират. Освен това все пак изглежда като че ли процентът случаи на инсулт не расте подозрително преди изтичането на шест месеца след началото на терапията, а може би и по-дълго.