Майкъл Ридпат - Последна сделка

Хванах ръката й и лекичко я стиснах.

— За малко да се разминем.

Прескачахме локви и заобикаляхме пешеходци. Облаците над нас започваха да се разкъсват и се виждаха късчета чисто синьо небе. Слънцето пробиваше тук-там и озаряваше с лъчите си новоизмитите сгради по Хайт, придавайки на някогашното любимо свърталище на хипитата нов блясък.

— А как се развиха нещата около теб? — попита ме тя.

Разказах й. Говорих дълго и пространно за „Ревиър“, „Био-уан“, Арт, Гил, Крейг, за стрелбата, за нея. Мислите, които се бяха въртели из главата ми, откакто се бяхме разделили, намериха изход и се изляха като през пробойна в язовирна стена. От всички хора на този свят Лиза бе единствената, пред която можех да кажа всичко, и не само можех, но и ми беше страшно приятно.

Влязохме през входа на парка Голдън Гейт. Не знам как се бяхме озовали тук, предполагам Лиза бе избрала маршрута неусетно за мен. Тръгнахме към японската Чайна градина, където Лиза ме бе довела при първото ни идване в Сан Франциско. Може би поради дъжда нямаше никого. Седнахме на една пейка до миниатюрно мостче над плиткия поток. Слънцето вече грееше над нас в пълния си блясък, а черните облаци се бяха заврели над източната половина на залива. Водата по покритите със зелен мъх камъни и пищната зеленина блестяха, потокът бълбукаше оживено, готов всеки миг да проговори. Сложих ръка върху раменете й и леко я притиснах до себе си.

— Съжалявам, Саймън — прошепна тя. — Ще ми простиш ли?

— Разбира се.

— Мога ли да се върна?

Сърцето ми се преобърна. Неспособен да кажа нито дума, се наведох и я целунах.

Върнахме се в хотела ми с такси. Нахвърлихме се един върху друг, всеки жаден да получи своето. Казахме с телата онова, което не можехме да изразим с думи: радост, нежност, страх, любов, самота. После тя се отпусна изтощена в прегръдките ми, а аз не смеех да помръдна, не исках да напускам жалката хотелска стая, тъпото легло и… Лиза. Жената, която обичах, беше с мен. Другото, което ни бе разделяло, беше навън.

Лиза подсмръкна. Погледнах лицето й и видях една самотна сълза да се стича по него.

— Какво има?

— Мислех си за Зои.

— Да, знам. Много е тъжно…

— Много я обичам, нали знаеш?

— Знам.

Тя полежа няколко минути, без да проговаря, после избърса очите си с чаршафа.

— Ужасно беше без теб, Саймън.

— И за мен беше така.

— Не, не толкова, защото те бях напуснала. А защото мислех, че си се променил. Че си станал друг. И още по-лошо — че никога няма да станеш пак онзи човек, в когото се бях влюбила. Но ти не си се променял, нали, Саймън?

— Не — успокоих я аз и погалих косата й.

— И татко загубих по същия начин — прошепна тя. — И той се оказа различен човек, а не онзи, който си представях, че е.

— Лиза, това не е истина. — Тя трепна от изненада. — Баща ти винаги те е обичал — продължих аз. — И то искрено. Имал е само една тайна от теб, но това е било тайна и за него самия. И тя няма нищо общо с теб. Той никога не е съжалявал, че е твой баща, знаеш това много добре. Не мисли за него като за друг човек, различен от онзи, когото си познавала. Това нямаше да му е приятно.

На лицето й изпълзя усмивка. Тя ме целуна по бузата и се сгуши по-удобно върху гърдите ми.

— Съжалявам, Саймън. Сигурно ти е било страшно трудно.

— И на теб не ти беше леко.

Лиза въздъхна, после каза:

— Знаеш ли кое е най-лошото нещо при вземането на ВР56?

— Кое?

— Бременна съм.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Не знам. На теория не би трябвало да има никакъв вреден ефект. Но човек никога не може да е съвсем сигурен с новите лекарства. Изплашена съм.

И аз бях изплашен. След цялото това изпитание, всичко което исках сега, беше бебето да се роди здраво.

— Какво показа скенерът? Наред ли е всичко?

— Засега. Но съм решила да правя всички възможни изследвания. Съжалявам, Саймън.

Притиснах я. И тя остана в ръцете ми дълго.

Трябваше да се видим с двама души, преди да тръгнем за летището. Майката на Лиза не бе на себе си от радост. Целуна ни и ни пожела късмет. Поиска да й обещаем да дойдем на всяка цена за Деня на благодарността и единственият начин да се доберем навреме за полета беше да се съгласим.

С Еди се оказа по-трудно. Аз чаках навън. Мина половин час преди да се появи Лиза.

— Как мина? — поинтересувах се, докато чакахме да мине свободно такси.

Не ми отговори веднага. Накрая каза:

— Голям късмет имам, Саймън. Разполагам с теб, макар да бях глупачка да не го осъзная. А Еди си няма никого.