Лий Чайлд - Вечерен курс

— Господин Мейсън, спомняте ли си Хорас Уайли?

Мейсън премигна с отвореното си око, задържа клепача си за миг, после го отвори отново. Погледът му бе мътен и отнесен. Незасегнатата половина от лицето му се задвижи с отчетлива мимика и той отвърна:

— Наричайте ме Арнолд.

Гласът му бе тих, задъхан, половината му уста бе парализирана, но произнасяше думите достатъчно ясно.

— Арнолд, разкажете ми за Хорас Уайли — каза Ричър.

Мейсън затвори окото си отново, този път по-продължително, сякаш се допитваше до някакъв свой, вътрешен източник на информация, после погледна Ричър и отвърна с полуусмивка:

— Наричах го Конче. Струваше ми се подходящо за Тексас.

— Кога се чухте за последен път?

Пауза.

— Мисля, че никога не сме се чували — каза Мейсън. — Не и след като заминах.

— Разказвали ли сте му истории за Дейви Крокет?

Нова пауза. По-продължителна. Много по-продължителна.

— Не си спомням — призна Мейсън.

— Твърди, че е постъпил в армията, защото сте му разказвали истории за Дейви Крокет.

— Кончето е влязло в армията? Гледай ти!

— Можете ли да ми кажете нещо за тези истории?

— Не си спомням.

— Сигурен ли сте?

— Дали не беше онова телевизионно предаване, което хлапето гледаше?

— И нищо друго?

— Не мисля, че съм разказвал разни истории. Не и по онова време. Хората ме намираха за мълчалив.

Окото му се затвори отново, а брадичката му падна върху гърдите. Госпожа Мейсън оправи главата и се надигна.

— Заспа — каза тя. — Отдавна не е говорил толкова много.

Излязоха в коридора с тапети на цветя.

— Можете ли да му помогнете? — попита жената.

— Ще се свържем с Министерството по въпросите на ветераните.

— Разказвал ли ви е някога истории за Дейви Крокет? — попита Ричър.

— Не, никога.

— Как е синът ви? — попита Синклер.

— Добре, благодаря. Малко е… бавен. В момента е като седемгодишно дете. Но е кротък, не буйства. Трябва да сме доволни. Арнолд обаче се самообвинява. Затова се върна в Тексас, след като напусна армията. Преди толкова години. Просто избяга. Не можеше да го гледа ден след ден. Защото смяташе, че вината е негова.

— Защо?

— Става въпрос за генетично заболяване. Синът ни го е наследил или от него, или от мен. Арнолд смята, че е от него. Истината е, че причината може да е и в двама ни. Той обаче настояваше, че именно той е виновен. В крайна сметка се върна. Успокои се. Справяше се добре. Но продължи да се обвинява. А сега се тревожи как ще се справим.

Върнаха се в колата, направиха обратен завой и потеглиха по пътя, по който бяха дошли.

— Вярвате ли му? — попита Ричър.

— На какво да вярваме? — отвърна Синклер. — Не можа да си спомни нищо.

— Вярвате ли му, че не може да си спомни нищо?

— А ти?

— Не съм сигурен. От една страна, човекът умира от мозъчен тумор. От друга обаче, не ми харесаха тези приказки с „наричайте ме Арнолд“. Опитваше се да спечели време. Бил е в армията двайсет години, следователно може да подуши Военната полиция от километри. Искаше да обмисли отговорите си.

— Какви според теб са те в крайна сметка?

— Не, Уайли не се е свързвал с него и, не, не си спомня да му е разказвал истории за Дейви Крокет.

— Смяташ ли, че ни излъга?

— Трудно е да се прецени в неговото състояние. Мисля, че първата част от отговорите му отговаряше на истината. Самият Арнолд беше натъжен, но не се оправдаваше. Замисли се ужасно дълго, след като го попитах за Дейви Крокет. Може да е било заради мозъчния тумор. А може и да е събрал две и две. Изминалите години, характерът на Хорас Уайли, който Арнолд е наблюдавал съвсем отблизо, плюс каквото и да се крие в тези история за Дейви Крокет и внезапната поява на военен следовател… Затова започна да отрича. А естествената ни симпатия към положението му обяснява всичко със загубата на памет. Може наистина да не си спомня. Едва ли някога ще разберем със сигурност. Няма начин да открием истината. Не можем да го притиснем.

— Едва ли е бил активен участник в плановете на Уайли. Болен е от година и половина — каза Бишоп.

— Съгласен — отвърна Ричър.

— Следователно ключът към всичко са историите за Дейви Крокет. А в тях няма нищо интересно. Някакви глупави приказки за деца. Въпреки това обаче те окупират първото място в тайнствения списък на Уайли. Очевидно крият някакъв дълбоко личен смисъл.

— Личен смисъл? Какво означава това? — попита Синклер.

— Не ги е разказвал на жена си — обясни Нили. — Следователно не са свързани със семейството, а с работата. С военната му служба. В армията има милиони подобни истории. Всеки род войски, всяко подразделение има свои легенди. Може Мейсън да е разказвал на Уайли истории, свързани с поделението му, като мъж на мъж, опитвайки се да установи по-здрава връзка с момчето. Като във филмите. Новият приятел на майката винаги прави подобни неща. Може Уайли да си е спомнил тези истории. Може те да са били достатъчно въздействащи, за да го накарат да дойде тук и да провери дали са истина след толкова много години.