Лий Чайлд - Вечерен курс

Мъжът на пътеката го следеше с поглед. Всичко беше наред. Ричър продължи стъпка по стъпка, докато се озова лице в лице с мъжа. Като търговски пътник, който иска да продаде нещо. Или като съсед, дошъл да търси съвет.

— Трябва да говоря с Арнолд Питър Мейсън — каза Ричър.

Мъжът не отговори. Не реагира по никакъв начин. Погледът му бе втренчен някъде зад рамото на Ричър, където нямаше нищо освен зеле.

— Господин Мейсън? — попита Ричър.

Мъжът го погледна. Имаше сини очи. И празен поглед. Там, отзад, не се случваше нищо. Лампите светеха, но нямаше никой вкъщи. Синът инвалид. На същата възраст като Уайли. От същото поколение като така наречения племенник. На трийсет и пет години, но все още не живееше самостоятелно.

Ричър посочи къщата с една ръка, а с другата имитира прегръдка през рамото и каза:

— Да влезем вътре.

Мъжът остана неподвижен за миг, после се обърна и се запъти енергично към прага. Босите му крака шляпаха по земята. Отвори рязко вратата, която се блъсна в стената, и извика:

— Mutti! Мамо!

Той направи крачка назад и зачака.

Появи се нисичка жена, чиста и спретната. Посивялата ѝ руса коса беше подстригана късо. Беше на около шейсет и пет. Имаше мило лице. Уморено и сбръчкано, но все още красиво. Усмихна се любезно на Ричър, сякаш искаше да каже, че не се съмнява, че разбира ситуацията, после се извърна и благодари на сина си за добре свършената работа. Стисна дланите му, потупа го по рамото, погали го по лицето и го прати вътре в къщата. После излезе навън и застана до Ричър. Изгледа го за миг и попита:

— От армията ли сте?

Говореше английски с акцент, но уверено.

— Как разбрахте? — отвърна Ричър.

— Арнолд ме предупреди, че ще ни потърсите.

— Така ли?

— Смяташе, че ще дойдете по-рано, но все пак…

— Аз съм майор Ричър.

— Госпожа Мейсън.

— Арнолд у дома ли е?

— Разбира се.

Останалите слязоха от колата и последваха Ричър и жената, които влязоха вътре. Къщата бе малка, но светла и жизнерадостна, с бели стени и тапети с цветни мотиви. Госпожа Мейсън отведе Ричър в стая, разположена в задната част на къщата. Влезе вътре и той я последва. Жената прекоси стаята, наведе се и прегърна мъж в инвалидна количка. Събуди го с целувка и каза:

— Скъпи, дошъл е майор Ричър от армията.

Арнолд Мейсън. Първо ратай в ранчо като млад, после войник и накрая съпруг с две различни семейства. Сега седеше отпуснат в инвалидния си стол, извърнал се вяло на една страна, едното му око бе вперено в Ричър, другото бе останало затворено.

— Добър ден, господин Мейсън — каза Ричър.

Мъжът не отговори. Беше на шейсет и пет, но изглеждаше на деветдесет и пет. Нямаше капка сила. Нито пък някакъв живец. Ричър погледа жената и попита:

— Госпожо Мейсън, може ли да поговорим?

Върнаха се в коридора. Бишоп и Синклер се представиха като държавни служители. Ричър попита:

— Какво се е случило с него?

— Не знаете ли? — отвърна жената.

— Не, нямаме представа.

— Нещо расте в главата му.

— Тумор?

— Медицинският термин е толкова дълъг, че не мога да го произнеса. Унищожава мозъка му. Клетка по клетка. Ден по ден.

— Съжалявам.

— Знаеше, че ще съжалявате.

— Кога започна? — попита Ричър.

— Преди година и половина.

— В състояние ли е да разговаря?

— Малко. Изгуби контрол над едната половина от тялото си, затова говори по странен начин. Но това не го притеснява. Винаги е бил мълчалив. А и бездруго не помни нищо.

— Това може да е проблем. Дойдохме, за да му зададем няколко въпроса.

— Мислех, че идвате, за да му помогнете.

— Защо?

— Каза, че ако се разболее, някой от армията непременно ще дойде.

— Лекуван ли е от армията преди?

— Не, никога.

— В какво състояние е паметта му?

— Фрагментирана… доста зле.

— Бързо ли се уморява?

— Ще изгуби нишката след първите няколко въпроса.

— Бихте ли изчакали отвън? — попита Ричър.

— Нещо лошо ли е направил?

— Въпросите са свързани с периода непосредствено след като е напуснал армията. Онези шест години, когато не е живял тук. Може да не иска да чуете отговорите. Длъжен съм да се съобразя с желанието му за поверителност.

— Знам всичко за госпожа Уайли от Шугър Ленд, Тексас — отвърна тя. — За това ли става въпрос?

— За сина ѝ — каза Ричър.

Върнаха се в стаята. Мейсън бе буден и изглеждаше малко по-добре. Когато Ричър и останалите се представиха, той реагира с вял поглед и мръдване с ръка. Съпругата му се наведе зад стола му и го прегърна през раменете, сякаш за да му вдъхне увереност, а Ричър седна пред него така, че да попадне в полезрението му.