Лий Чайлд - Вечерен курс

— Видя полицейското ни управление. В лабораториите вършат чудеса. Смятаме, че жертвата е ударена седем пъти по главата. Сякаш убиецът е изпаднал в ярост. Всички удари са попаднали на едно място, затова черепът там е станал на каша. Само два от седемте удара са се отклонили леко, единият наляво, другият надясно. Като съпоставим двете половини на сравнително ясните отпечатъци, добиваме цялостна представа за използваното оръжие.

— Браво.

— Разполагаме с огромна база данни за справки и сравнения.

— Не се съмнявам в това.

— Ударите са нанесени с ръкохватката на пистолет „Берета М-девет“.

— Разбирам — каза Ричър.

— Това е стандартният пистолет, приет на въоръжение в американската армия.

— Не съм бил аз.

— Уайли?

— Нямам представа.

— Има още нещо — каза Гризман.

То обаче трябваше да почака, защото светофарът светна зелено и мерцедесът излезе на площада пред гарата. Мракът подрани благодарение на сивото небе. Уличните лампи светнаха.

Реки от забързани, целеустремени хора се вливаха и изливаха от площада, като заобикаляха онези, които объркани и безмълвни бяха застинали на място. В единия край имаше ярко осветена будка. Бюро за обмяна на валута. С един служител.

Гризман паркира и двамата с Ричър изминаха пеша останалата част. Мъжът зад гишето се оказа дребен и мургав. Говореше бързо, дори на английски. Ричър му показа полицейския портрет и човекът отвърна:

— Да, преди два дни, вечерта, марки и долари в аржентински песо.

— Колко?

— Към четиристотин долара.

— Нервен ли беше? Или възбуден?

— Погледът му беше отнесен. Сякаш си мислеше за нещо друго.

— Какво?

— Представа си нямам, човече.

Ричър отстъпи крачка назад и се огледа. С всяка изминала минута ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Видя потоците от хора и железопътната гара зад тях, голяма, лъскава и ярко осветена като музей или катедрала. Видя светлините на града и оживения трафик.

— Да се връщаме в колата — предложи Гризман.

Изминаха две преки в гъстия трафик, след което отбиха и спряха в една тиха уличка. Седяха един до друг на предните седалки и се взираха през стъклото. Гризман като че ли се чувстваше комфортно именно по този начин. Хем бяха сами, хем не разговаряха лице в лице.

— Казах ти, че на рафта с папките има едно празно място — започна той.

— Открихте ли липсващата папка?

— Не, но открихме нещо друго. Папките са изработени от твърд картон, покрит с винил. Всичките в различни цветове. С четири халки отвътре. Подредени като книги. Сещаш ли се за какво говоря?

— Нашите папки са с по три халки.

— Да предположим, че на лавицата има десет папки, плътно наредени една до друга. И номерирани от едно до десет. Да предположим, че те помоля да извадиш номер шест. Как ще го направиш?

— Изкушавам се да ти отговоря, че не е никак сложно. Подозирам обаче, че ще сгреша. Нали видях лабораториите ви.

— Колегите проведоха експеримент. Възпроизведоха сцената и използваха за опитни зайчета трийсет и четирима души. На практика всеки, който се отби в кабинета им. И всеки извади папката по един и същ начин. Без изключение.

— Как?

— Пресягаш се и поставяш показалеца си върху гърба на избраната папка, в нашия случай номер шест, все едно си я търсил, открил си я и дискретно заявяваш правата си над нея. Тя е твоя. Тя е твое притежание. Чувството ти на собственост е закодирано в психиката ти. Тя обаче е наредена плътно до останалите. Няма за какво да се хванеш. Не можеш да помръднеш показалеца си. Подсъзнателно обаче не можеше да се откажеш от притежанието си. Затова поставяш ръба на палеца си върху номер пет и възглавничката на средния си пръст върху номер седем, за да ги отместиш леко, много внимателно, с уважение сякаш, защото това е една много подредена лавица, след което вмъкваш палеца и средния пръст между папките, за да обхванеш гърба на номер шест. Показалецът остава там, където е бил от самото начало, на гърба на папката, готов за тежестта, когато тя се плъзне надолу към теб.

— Браво — отвърна Ричър.

— При левичарите нещата се обръщат огледално, разбира се.

— Предполагам, че убиецът не е бил левичар.

— Разполагаме с идеален отпечатък. Снет от гръбчето на съседната папка. Отпечатък на среден пръст на дясна ръка. Притиснат леко върху винила.

— Открихте ли го в системата?

— Получихме пълно съвпадение.

— Чудесно.

— Пълно съвпадение с отпечатъка, който свалихме от спортната кола на убитата жена. От хромираната повърхност на лостчето на вратата. Неизвестният заподозрян. Това е същият човек, Ричър. Отпечатъците са напълно идентични. Същият пръст, същият ъгъл, същият лек натиск. Това ме безпокои.