Лий Чайлд - Вечерен курс

— Ние? Не можем да се върнем. Не и в този момент. Никой от нас не може да лети за Америка.

— Никой от нас няма да лети. Хелмсуърт ще дойде при нас. Ако е в Бенинг, може да отиде в Атланта и да вземе нощния полет. Сутринта ще бъде тук. Мисля, че Съветът на началник-щабовете трябва да му нареди да се яви незабавно в американското консулство в Хамбург.

— Само защото някой е подхвърлил загадъчна реплика за полузабравена легенда от своето детство?

— Ратклиф обеща да получим всичко, от което се нуждаем.

— В случая говорим за генерал-майор!

— Което означава, че ще избегне всеки съмнителен въпрос със сто километра в час. И всеки компрометиращ — с двеста. Няма да се получи по телефона. Налага се да види лицето на Съвета за национална сигурност. А ние трябва да видим неговото.

— Само за да проверим една догадка?

— Това е чужда страна. Възможно е тук да се крие чуждестранен враг. Ще му връчат поредния медал. На теория може да получи дори „Сребърна звезда“.

— Защото е долетял със самолета?

— Той е генерал-майор. Големите шефове получават медали със същата скорост, с която обикновените хора трупат въздушни мили и бонус точки.

— Сигурен ли си, че се нуждаем от него?

— Не бива да оставим нито един камък необърнат.

Синклер позвъни във Вашингтон.

Някъде отвън долетя слаб, далечен звук. Тъп, кух пукот и свистене. Последвани от още пукот. Бум, бум, бум. Пистолет, помисли си Ричър, вероятно деветмилиметров, стрелба в градски условия на около два километра от тук. Отиде до прозореца и го отвори. В далечината се разнесе вой на сирени. Последва го нова канонада от изстрели, първо четири, после пет, все още слаби, но все пак по-силни заради отворения прозорец. Долови два вида сирени — едните вероятно бяха на полицейски коли, другите на линейки. Отново прозвучаха изстрели, невъзможно бързо един след друг, като непрекъснати експлозии, като сто картечници, които стрелят едновременно, като най-зрелищната заря, която градът бе наблюдавал някога. После дойде ред на глухия, но силен взрив на резервоар с гориво, последван от още два пистолетни изстрела, след което настъпи тишина. Чуваха единствено рева на полицейските сирени и писъка на линейките, оглушителния рев на пожарните коли и всички те се смесиха в един общ вой, който звучеше по-скоро като изпълнен с тъга протяжен вопъл, отколкото като обещание за помощ.

Ричър надзърна на улицата и видя куп полицаи на улицата, повечето в патрулните си автомобили, някои на мотори, а един дори тичаше по тротоара. Забеляза още две линейки и пожарна. Накъдето и да погледнеше, виждаше отблясъци в синьо и червено.

— Какво става? — учуди се Синклер.

— Прозвуча като пожар в къща, в която някой е оставил кутия с муниции на кухненския плот. После гръмна газова бутилка. Трябваше да чуем сирените доста по-рано, но най-вероятно взривът е избухнал в масивна каменна сграда. Може огънят да не се е виждал отвън. Затова съответните служби реагираха толкова късно.

— Пожарът преднамерен ли е?

— Възможно е. Но независимо дали е дело на човешка ръка или на случайност, огънят бучи по един и същ начин.

— Свързан ли е с нашия случай?

— Невъзможно е да се прецени — отвърна Уайт. — Градът е голям. Случват се доста неща.

Избухна нова експлозия на гориво. Слаба и далечна, но не можеше да бъде сбъркана с никоя друга. Мощен тътен, последван от безмълвния вакуум, който съпровожда засмукването на въздуха и почти невъзможната горещина. Ричър наблюдаваше улицата. Всеки полицай в града бързаше в същата посока.

Уайли свали катинара от средното резе, дръпна двата райбера — първо горния, после долния, отвори вратата и влезе вътре. Беше напълно спокоен. Очакваха го прости, механични задачи. Първо регистрационните табели. Той свали номерата на взетия под наем микробус и постави на мястото им тези от старото беемве. После взе флаконите с автомобилна боя, които бе купил от една железария — зелен, жълт, оранжев, червен и сребрист. Изписа две огромни букви отстрани на микробуса. Собствените му инициали, но в обратен ред — УХ, издути като балони. Наподобяваха графитите по влаковете в метрото. Прокара сребрист контур по краищата им и нарисува куп облачета за фон, след което добави дебело Ш и също толкова дебело Л, сякаш бяха инициалите на друг художник. Те обаче означаваха нещо съвсем различно. Шугър Ленд. Защо, по дяволите, да не го напише отстрани на микробуса? Та нали от там идваше и натам отиваше?