Лий Чайлд - Вечерен курс

Ричър се върна в консулството, където охраната на вратата го пропусна незабавно, а Нили го уведоми, че Съветът на началник-щабовете е наредил на генерал Хелмсуърт да отлети незабавно за Хамбург. Генералът вече имал резервация за нощния полет на „Делта“ от Атланта и кола на консулството щяла да го посрещне сутринта на летището.

— „Сребърна звезда“. Със сигурност — отбеляза Нили. — Тук имаше експлозия и изстрели. Ще каже, че е бил в зона на военни действия.

Телефонът иззвъня. Беше отново Гризман.

— Не открихме никого в подземния гараж. Само три изгорели коли, още димяха. И дупки от куршуми навсякъде. Пълна лудница.

— Било е постановка — каза Ричър.

— Но от кого?

— Би било прекалено голяма случайност, ако е дело на някой друг.

— Всичко е в ръцете на кметството. Те не знаят предисторията.

— Можеш ли да отделиш няколко цивилни автомобила?

— Опасявам се, че е невъзможно. Очаквам всеки момент да получа заповеди. Както се развиват нещата, това може да стане и през нощта. Някой вече е изказал предположението, че тази част на гаража е близо до кухнята на хотела, и трябва да проверим активистите, които се борят за правата на животните и се обявяват против угояването на гъските за пастет от черен дроб и клетъчното отглеждане на телета.

— Не мисля, че са били те.

— Аз също. Но разбираш в какво положение се намирам. Очаква ме дълга нощ. В кабинета на кмета цари пълен хаос.

Оставаха дванайсет часа до отварянето на швейцарските банки.

Ричър замълча.

Гризман затвори телефона, без да каже „дочуване“.

Малко по-късно микробусът на Бишоп ги върна в хотела. Всички се прибраха по стаите си. Ричър чу вратата на Нили да изщраква. После и тази на Синклер. Минута по-късно тя му позвъни по вътрешния телефон.

— Кога смяташ, че трябва да поискаме помощ?

— Не преди утре — отвърна Ричър.

— Казваш това всеки ден.

— Живея с надежда.

— Утре ли ще се случи?

— Възможно е.

— Искаш ли да дойдеш и да поговорим?

Тя го очакваше насред стаята с черна рокля, перли, чорапи, обувки и невчесана коса.

— За какво си мислиш? — попита го Синклер.

Ричър я целуна продължително и бавно, после мина зад гърба ѝ. Тя се облегна на него.

— В личен или професионален план?

— Първо в професионален.

Той се приведе леко напред и откри висулката на ципа току под врата ѝ. Металната висулка с форма на капка. Миниатюрна, но безупречно отлята. Качествена изработка. Плъзна я надолу по гърба ѝ покрай закопчалката на сутиена.

— Къде възнамеряват да използват това, което купуват?

— Нямам представа — отвърна Синклер.

— В Германия?

— Няма никаква политическа логика.

Роклята се плъзна по раменете ѝ, падна, задържа се за миг върху ръцете ѝ, но отново падна и се нагъна на пода около краката ѝ.

Синклер отново се облегна на него. Беше топла.

— Най-вероятно във Вашингтон или Ню Йорк, евентуално Лондон — заяви тя.

— В такъв случай ще транспортират стоката по море. Изгубихме цял ден. Изходихме от грешно предположение. Уайли изобщо не е напускал града. Трябва да пренесе нещо тежко и обемисто, което изисква голям товарен микробус. Това не е най-добрият начин да го изнесе от Германия. Не може да стигне по суша нито до Вашингтон, нито до Ню Йорк или Лондон. Налага се да използва кораб.

Ричър отново се приведе леко напред, само сантиметър-два, и разкопча сутиена ѝ. Плъзна ръце по раменете ѝ, за да освободи презрамките.

Сутиенът се присъедини към роклята.

Той обхвана с длани гърдите ѝ. Тя извърна глава и го целуна.

— Преди седем месеца Уайли е докарал тук камиона от мебелния магазин — продължи Ричър. — Макар че никога не е служил тук. Избрал е Хамбург заради пристанището. Това е второто най-голямо пристанище в Европа. Наричат го врата към света.

Той пъхна палци под ръба на чорапогащника ѝ.

— Ще го качи на кораб — каза тя.

— Така смятам.

— Кога?

Той ги плъзна надолу. А после и бикините. Почувства пръстите си толкова недодялани.

— Когато му платят — обобщи той.

— А това може да стане и утре.

Ричър замълча.

Синклер събу обувките си и се обърна с лице към него. Беше чисто гола, с изключение на перлите. Представляваше чудесна гледка.

— Кога трябва да поискаме помощ? — попита тя.

— Не точно в тази минута — отвърна Ричър.

Свали ризата си.

— А сега слиповете.

— Да, госпожо — отвърна той.

Тя го яхна отново, но този път с гръб към него. Което си имаше своите плюсове и минуси. Като цяло не беше трудно. Ричър се почувства като зрител, който наблюдава щастието, изпитвано от друг човек. Тя се бе устремила към разтърсваща кулминация. Това беше ясно. И той нямаше нищо против.