— Кога разбрахте? — попита Ричър.
— По-късно през петдесетте. Тогава напрежението ескалира. Открихме и други неща. Разбрахме например, че сме имали две секретни лаборатории за разработване на ядрени оръжия, а не само една. Не само Лос Аламос. Имало още едно място. Такава била теорията им по онова време и Министерството на отбрана я прилагало във всички сфери на дейността си. По техните думи смятали, че конкуренцията води до съвършенство и играе ключова роля за поддържането на военно превъзходство. Това гласял един от фундаменталните им принципи. Така създали конкурент на Лос Аламос. Това бил Ливърмор. Близо до Бъркли, в Калифорния. От самото начало подбрали екип от изключителни умове. Те решили, че няма никакъв смисъл да проектират все по-големи и по-големи бомби. Затова тръгнали в другата посока. Проектирали малки бомби. С течение на времето ставали все по-добри и по-добри. Накрая създали изцяло нова оръжейна система с малка бойна глава, която нарекли У-петдесет и четири.
— Интересна история — отбеляза Ричър.
— А сега да се върнем на първоначалния ми проблем. Войник, който носи петдесет килограма на гърба си, не ме устройваше. Аз обаче бях командир, изправен пред тактически проблем, който се налагаше да реша. Списъкът с мишени, които трябваше да унищожа, включваше големи инфраструктурни обекти — пътища, мостове, виадукти, електроцентрали… Може ли един войник да носи сто килограма на гърба си?
— Възможно е — отвърна Ричър, — но няма да ги носи дълго.
— Дори сто килограма не ме устройваха. Пак нямаше да постигнем нищо. Ами двеста килограма?
— Не.
— Ами тон? Може ли един войник да носи един тон тротил на гърба си?
— Очевидно не.
— Ами десет тона? Или сто тона? Или хиляда тона? Или петнайсет хиляди тона? Може ли един войник да носи петнайсет хиляди тона тротил на гърба си.
Ричър не каза нито дума.
— Това ни предложиха в крайна сметка — продължи Хелмсуърт.
— Кой ви го предложи?
— Ливърмор. Новата лаборатория в Калифорния. Истината е, че новата им оръжейна система се оказа провал. Беше малка, но не достатъчно малка. Събраха цялата мощ на бомбата от Хирошима в един цилиндър с диаметър двайсет и осем и височина четирийсет сантиметра. Бомбата имаше същия тротилов еквивалент като Малчугана — петнайсет килотона. Но Малчугана, както се казваше бомбата, която хвърлихме над Хирошима, бе дълга три метра и тежеше пет тона. В това отношение цилиндърът на Ливърмор бе триумф на миниатюризацията. Но, за съжаление, пак не бе достатъчно малък. Оказа се прекалено голям, за да бъде използван като снаряд за артилерийско оръдие или боеприпас за минохвъргачка. Не съществуваше надеждна портативна система за изстрелване, която да може да бъде обслужвана от един човек. У-петдесет и четири се превърна във военен куриоз, нищо повече. Но командването откри ново решение. Прекръсти цилиндъра на „Специален ядрен фугас“ и го предостави на Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия. Сега вече моите хора можеха да скочат с петдесет кила на гърба си и да разрушат всеки път, мост или виадукт.
— Ядрени бомби?
— Мощни колкото Хирошима.
Никой не каза нито дума.
— Какво беше старото име на Специалния ядрен фугас?
— Познайте.
— „Дейви Крокет“.
Хелмсуърт кимна.
— Така нарекоха бойната глава У-петдесет и четири. Нямам представа защо. Но името ѝ остана. Никой не я наричаше Специален ядрен фугас. Всички я наричаха „Дейви Крокет“. Зарядите бяха транспортирани в дебели платнени контейнери, които наподобяваха раници. Надяваш презрамките и тръгваш. Задачата обаче не се радваше на особена популярност. От цилиндрите изтичаше радиация. Така поне се говореше. Някои се разболяха. Хората се страхуваха да не се разболеят от рак. Но най-силно ги разтревожи филмът, който бяха гледали за Хирошима. Невероятно мощната експлозия. Те носеха на гърбовете си същата бомба. Заповедите им бяха да я прикачат към подпората на някой мост, да нагласят таймера и да хукнат с всички сили. А това не е като да я пуснеш от самолет на височина петнайсет хиляди метра.
— За какво време бе нагласен таймерът? — попита Нили.
— Максимум петнайсет минути. Малко повече или по-малко. Не беше особено точен.
— Това е лудост. Смъртоносният радиус на взрива при Хирошима е бил два километра. Огненото кълбо е покрило радиус от три километра. Повечето хора биха изминали това разстояние за дванайсет минути. Но не и ако се движат през пресечен терен. Особено ако трябва да си проправят път с бой. Докато чакат да бъдат изпепелени от ядрен взрив. Това е самоубийствена мисия.
Читать дальше