Лий Чайлд - Вечерен курс

Хелмсуърт не отговори.

— Генерале? — попита Ричър.

— Нещата са много по-лоши — призна накрая Хелмсуърт.

— Възможно ли е това?

— Гледали сте филми, посветени на десанта в Нормандия. Зенитен обстрел, грешки при разчитане на картите, дъждове, лошо време, реки и блата, незабавно начало на бойните действия… Шансовете двама души да кацнат на едно и също място по едно и също време са на практика равни на нула. А това би ни оставило със сто безполезни парчета метал. Та нали основното изискване към нас е именно ефективност. Затова бе решено, че принципът на разделяне на кодовете на две представлява препятствие от тактическа гледна точка.

— Кой реши това?

— Командирите на тактическите единици.

— Като вас?

— Аз лично наредих на тиловия офицер да накара оръжейника да изпише с жълт тебешир върху всяка бомба целия ѝ код. Така, ако войникът, който носи бомбата, загине, друг ще може да изпълни мисията. Не забравяйте, че говорим за годините на Студената война. Когато погледнем назад сега, можем да кажем, че войната така и не избухна. На нас обаче ни се струваше, че тя може да започне всеки момент.

— Единайсетият контейнер обаче така и не е стигнал до предните части.

— В такъв случай кодовете са записани в специален секретен наръчник, поставен в ниша от вътрешната страна на задната стена на контейнера. Това е нещо като дървен футляр, който помощник-дърводелецът е изработил. Единайсет пъти.

Известно време никой не каза нищо. После Синклер заяви:

— Добре, след една минута ще трябва да позвъня на президента и да му съобщя, че съществува вероятност да сме изгубили десет атомни бомби в комплект с кодовете им за активиране. И мощността на всяка от тях е съпоставима с бомбата от Хирошима, което означава, че в най-скоро време десет града по света могат да бъдат напълно унищожени. Може ли някой от вас да ми даде причина да не провеждам този разговор?

Всички замълчаха.

Главен следовател Гризман взе асансьора до етажа на Дремлер. Беше много бавен. Несъмнено оригинален, реновиран заедно със сградата. В крайна сметка обаче асансьорът се добра до съответния етаж. Минута по-късно полицаят се настани на твърде тесния и неудобен стол за посетители, разположен срещу бюрото на Дремлер, който първо нареди на секретарката (която според Гризман бе с латиноамерикански произход) да донесе кафе, а после попита с какво може да помогне.

— Става въпрос за Волфганг Шлуп — отвърна Гризман.

— Знаете ли, говорих с него по-рано през деня — обясни Дремлер. — Срещнахме се съвсем случайно.

— Затова съм тук.

— Не каза нищо интересно. Определено нищо, което да ви помогне, като хвърли светлина върху случилото се впоследствие.

— За какво си говорихте?

— Разменихме си любезности. Запознахме се преди време на някаква официална вечеря. Кимахме си при среща, нищо повече. Поздравявах го. От любезност. Почти не го познавах.

— Да не би да сте се опитвали да му продаде обувки?

— Не, не, съвсем не. Просто проява на вежливост. Помага в бизнеса.

— Често ли посещавате онзи бар?

— Не много.

— А защо отидохте там онзи ден?

— За да се видя с приятели. Посещаваме доста места. Редуваме ги… Така правим.

— Ние?

— Предприемачи, обществени фигури, бизнесмени…

— Обърнахте ли внимание на човека зад гърба ви? — попита Гризман.

Дремлер се сепна. Спомни си как си проправи място, първо с рамо, после с лакти, докато стоеше с гръб към заведението. Кой стоеше зад него? Не можеше да си спомни.

— Човек, който имал проблеми с данъчните. Едва се отървал — поясни Гризман. — Чул е целия разговор. Пресъздаде го с най-големи подробности.

Дремлер се замисли отново. Имаше отлична памет. И здрав разум. А умът му бе пъргав и схватлив. Човек в неговото положение трябва да притежава подобни качества. Върна лентата в главата си и си припомни разговора от самото начало, от мига, в който се бе поинтересувал как върви бизнесът на Шлуп, а той го бе попитал какво иска. Прескочи тази част и анализира най-важните реплики, онези, които съдържаха ключова информация за каузата, за нова Германия, за личните карти и шофьорските книжки, за новото име на американеца, за подкупа… Четири пъти бе подчертал колко важно е всичко това за каузата.

Беше се издънил.

— Разполагам с хора на места, които могат да ви изненадат — отвърна Дремлер. — Този град трудно може да бъде ръководен без тях. И никой от тях не е нарушил нито един закон. Включително и аз.