Лий Чайлд - Вечерен курс

— Това е той — каза Ричър. — Това е основателят на „Импириъл Шугър“. Абсолютно същото име. Открихме Уайли.

— Ще те взема след пет минути — каза Гризман. — Но, моля те, ще взема само теб, сержант Нили и доктор Синклер. Без ЦРУ. Още не съм уведомил Берлин. Сериозен пропуск от моя страна.

Синклер сложи край на разговора. Погледна Ричър и се усмихна.

— Поздравления, майоре. Заслужихте още един медал.

— Не още — отвърна Ричър.

Мюлер затвори вратата на кабинета си и позвъни на Дремлер от служебния си телефон.

— Гризман проверява общинските регистри за човек на име Кемпнер — съобщи му той. — В новия жилищен комплекс, където подозират, че живее Уайли. Където бяха изпратили цивилната кола.

— Името е доста разпространено — отбеляза Дремлер.

— Аз също направих проверка и открих, че в комплекса живеят петима мъже с тази фамилия. Трима са възрастни, един е студент. Последният е на трийсет и пет години. Има шофьорска книжка. Което ми дава достъп до досието му. А то е абсолютно празно. В него няма абсолютно нищо. Не е глобяван за превишена скорост или за неправилно паркиране, не е спиран и проверяван, не е подавал застрахователни искове. Нищо! Никакъв контакт със света на бюрокрацията. Това не е нормално за трийсет и пет годишен шофьор. Не мисля, че такъв съществува. Смятам, че Кемпнер е новото име на Уайли.

— Разполагаш ли с адрес?

— Трябва да мислим в друга насока. Гризман ще отиде в апартамента. Не можем да припарим там. Затова разсъждавам като пътен полицай. Уайли разполага с товарен микробус с дълга база. Къде го паркира? Не и на улицата, защото хората ми го издирваха, а не го откриха. Не и в гараж, защото моделът е с висок покрив, освен това е прекалено дълъг. Следователно става въпрос за голяма барака или дори малък склад. Близо до мястото, където живее, за да му е по-удобно. В момента микробусът е там. Чака ни да го открием. Това искаме, нали? Микробуса, а не Уайли.

— Къде по-точно?

— Ще трябва да разпиташ някои хора, които познаваш. Някой давал ли е склад под наем в района? Най-вероятно в брой, най-вероятно на непознат, който му е пробутал някаква скалъпена история за какво му е притрябвал склад. Хората говорят за такива. Все някой има приятел, който има приятел…

— Ще те направя шеф на полицията — обеща Дремлер.

Бишоп ги отведе в кабинета си. В единия ъгъл имаше голям старомоден сейф с размерите на пералня. Той въведе кода, завъртя колелото и отвори вратата. Вътре имаше какво ли не, включително четири пистолета в продълговата картонена кутия. Извади три от тях и ги раздаде. Един на Синклер, един на Ричър и един на Нили. Пистолетите бяха трийсет и осем калиброви „Колт Гавърнмънт“. Седем патрона в пълнителя, оксидирана стомана, пластмасова ръкохватка. С къса цев, но точни. Бяха заредени.

— Гледайте да не ги използвате — каза Бишоп. — Ако все пак ви се наложи, не стреляйте по никого освен по Уайли. В противен случай ни очаква правен кошмар.

— Веднага щом се появи Ороско, му кажи къде отиваме и какво правим — помоли го Ричър. — Да бъде в готовност.

— Разбира се — отвърна Бишоп.

Синклер прибра пистолета в дамската си чанта. Ричър и Нили пъхнаха своите в джобовете.

Можеха да тръгват.

Гризман спря на същото място, на което бе спрял и предишния ден, и Синклер се качи отпред. Ричър и Нили се настаниха отзад. Гризман потегли и се насочи към центъра на града по улица, която Ричър си спомняше. Накрая стигнаха до кръстовището, заобиколено с високи тухлени сгради от всички страни. Магазинът за шампанско се намираше вдясно, а новият жилищен комплекс — вляво.

Завиха наляво.

Навлязоха в новото кръгово кръстовище и го напуснаха през средния изход, който водеше право към жилищния комплекс.

Блоковете в него изглеждаха шеметно високи на фона на околните сгради, но никой от тях нямаше повече от петнайсет етажа. Фасадните панели, които в Америка щяха да бъдат стъклени или огледални, тук нерядко бяха метални, боядисани в ярки цветове. Сякаш жилищният комплекс бе вдъхновен от някакъв детски конструктор. Или пък целта на архитектите е била да създадат обстановка, която да предразположи децата да се чувстват като у дома си. Ричър не виждаше как може да се постигне това. Като малък бе доста сериозен. Смяташе, че непрекъснатото веселие и щуротии ще го подлудят.

Гризман намали.

— Следващият блок вляво — каза той.

Сградата се оказа идентична с останалите: гигантска кутия за обувки, полегнала на една страна, изпъстрена с разноцветни панели и осеяна с прозорци, които бяха по-малки, отколкото биха могли да бъдат заради дебелите енергоефективни рамки. Фоайето обхващаше първите два етажа и приличаше на огромна колонада вероятно с входове вляво и вдясно. Блокът имаше и две асансьорни шахти.