Лий Чайлд - Вечерен курс

Зад вратата нямаше никого. В целия апартамент нямаше никого.

Провериха стая по стая, отначало набързо, с трескави погледи наляво-надясно, а после по-бавно и търпеливо.

Отново не откриха никого.

Събраха се в кухнята. Там на плота откриха разгъната карта. С голям мащаб и много подробности. Показваше централната част на една страна. Вляво имаше океан, вдясно имаше океан. В средата бе очертан идеален квадрат, омазнен от пръсти. В горния десен ъгъл се виждаше Буенос Айрес.

— Аржентина — каза Ричър. — Купува си ранчо. Сигурно е към двеста и петдесет хиляди хектара. На гарата е обменил долари и марки за песо. Отива в Южна Америка.

Нили отвори кухненските шкафове, провери миялната, дръпна чекмеджетата. Бръкна в кофата за отпадъци и извади тъмнозелена бутилка с тънко гърло. Изплакната и празна. С матовозлатист етикет. „Дом Периньон“. Провери останалия боклук. Трохи, обелки, мляно кафе. Окървавена риза, опръскан панталон и червена папка за документи. Изработена от твърд картон, облечен с винил, с четири халки вътре и перфорирани страници, изписани на ръка с някакъв код в пет отделни колони.

— Това е на Шлуп — каза Гризман. — Повече доказателства не ми трябват.

Синклер се показа от спалнята.

— Събрал е багажа си в един сак — каза тя. — Но го е оставил в гардероба. Още е в града.

В този момент Уайли се намираше десет етажа под тях, във фоайето. Но не тръгваше към асансьорите. Стоеше полуизвърнат по средата на помещението и гледаше назад, към колата, паркирана до тротоара. Разбираше от коли. Бе работил като дилър. Други хора ги крадяха, а той ги продаваше. Предимно в Мексико. Понякога на Карибите. Отлично преценяваше стойността им.

Пазарът на автомобили бе изключително чувствителен към цената. Както почти всеки друг пазар. Колата навън бе мерцедес на три-четири години. Изглеждаше добре поддържана и много чиста. Но под лустрото се виждаше колко амортизирана е. Бе навъртяла доста километри, при това в градски условия. Върху капака на багажника имаше антена, но не беше нито такси, нито кола под наем. Нямаше табелка, нямаше таксиметров апарат. За кола под наем бе прекалено стара за по-елитните компании. Ако я бяха продали втора ръка на някоя по-непретенциозна фирма, щеше да е покрита цялата със стикери с телефонни номера.

Не беше кола под наем и защото шофьорската седалка бе дръпната силно назад и почти опираше в задната седалка. Нито една двойка, излязла на разходка из града, не би позволила шофьорът им да направи подобно нещо.

Следователно колата бе полицейска. Но не на обикновен полицай, а на шериф или на капитан.

Защо полицаят беше дошъл тук? Със сигурност не заради него. Той бе невидим. Не се съмняваше в това. Заради кого тогава? В блока имаше почти двеста апартамента. В някой от тях трябваше да живее престъпник. Това подсказваше статистиката в нова Германия.

Уайли се нуждаеше от сака си, искаше да вземе и картата. Възнамеряваше да я окачи в рамка на стената. Възнамеряваше да я закачи над каменната камина в големия хол с висок сводест таван. Където ѝ бе мястото. Тя имаше голяма сантиментална стойност за него. Беше му помогнала да изкара много тежки нощи. Тя бе неговото вдъхновение. Не искаше да я оставя току-така. В случай на необходимост можеше да си купи нещата, които щеше да остави в сака. Щеше да е съвсем лесно. Вярно, щеше да се наложи да смени песо за марки, но това бе дребна пречка. Но не можеше да остави картата. Тя бе и улика освен всичко останало. Очертаният с молив квадрат, размазан от възглавничките на пръстите му. Уайли беше убил проститутката по далеч по-незначителен повод. Трябваше да вземе картата.

По-късно обаче. Не сега. За всеки случай. Ами ако ченгетата бяха на неговия етаж? Шансът това да се случи бе едно на петнайсет. Не искаше да се ангажира с даването на свидетелски показания. Какво можеше да каже? Не познаваше съседите си. А на полицаите това щеше да се стори странно. Затова Уайли се обърна и излезе от фоайето, пое по алеята към реката, подмина следващия блок, сви между последните два и седна на една пейка в подножието на реставриран пристанищен кран, който проектантите на комплекса бяха запазили.

Изпробва няколко места, докато избере едно, от което да се вижда алеята, по която бе дошъл. Видимостта бе триста метра. Колата се превърна в точица в далечината. Уайли — също, но в противоположната посока. Той зачака.

Дремлер проведе разговорите от кабинета си на четвъртия етаж, а хората, на които се обади, започнаха на свой ред да звънят. Така се получи мултиплициращ ефект, който обхвана определена обществена прослойка, която извършва всевъзможни сделки, в която всеки познава човек, който да намери дадена стока по-евтино, и всеки знае в какво положение са останалите.