Лий Чайлд - Вечерен курс

Но недостатъчно. Отвъд последните скулптури в далечината растяха бурени, издигаха се купчини тухли, стърчаха порутени стари постройки. Там мостовете бяха стари, железни. Унил и мрачен пейзаж, който се простираше на обширна площ.

Голям район за претърсване.

Но имаше логика.

— Уайли не би паркирал на другия край на града — каза Ричър. — Би предпочел да остави микробуса наблизо. Тези пешеходни мостове му помагат да се измъкне от квартала. На няколко минути пеша от тук има стотици складове. Може би дори хиляда. Обзалагам се, че половината от тях са изоставени. Може да се нанесе в който си иска от тях. Трябва само да смени ключалката и складът е негов.

— Там ли ще го открием? — попита Синклер.

— Струва ми се логично. Подръка са му. А и разстоянието до пристанището не е голямо.

Върнаха се при колата. Екипът за наблюдение бе дошъл. Хората в него бяха професионалисти. Изобщо не се набиваха на очи.

Четиримата се качиха в мерцедеса, прекосиха комплекса, преминаха през новото кръгово кръстовище, а после се озоваха на булеварда с високите тухлени сгради. Завиха надясно по път, който Ричър познаваше, минаха покрай някаква вода — дълбок док или канал — и отново завиха надясно по тясна павирана улица, която водеше до масивния железен мост, който Ричър бе видял на лунната светлина.

Отвъд моста се издигаха руини, които напомняха за отдавна изгубена цивилизация. Корабовладелческа, от деветнайсети век. Калдъръмените улички бяха достатъчно широки, за да поемат талиги с железни колела и няколко коня. Имаше бараки и складове във всевъзможни архитектурни стилове и размери, някои порутени, други готови да рухнат всеки момент, наклонени стени и фиданки, поникнали в канавките за дъждовна вода. И безброй странични улички. Това място приличаше на град в града. Трудно можеше да бъде претърсено.

— Ще проверя договорите за наем на името на Кемпнер — каза Гризман.

— Вероятно е платил в брой — отвърна Ричър. — Без документи. Или се е настанил самоволно в някой склад.

— Въпреки това ще проверя. Възможно е да сме получили сигнали за необичайна дейност. Не можем да подходим на случаен принцип. Мястото е прекалено голямо.

Гризман зави в пряката между работилница за въжета и цех за корабни платна и прекоси железния мост.

— Ще ни трябва кола на моста — каза Ричър. — Това е задължително. Той е единственият вход и изход. Микробусът не може да стигне пристанището по друг начин.

— От кметството още не са освободили хората ми — отвърна Гризман.

— Измъкна вече един човек.

— Не мога да измъкна втори.

Ричър замълча.

— Предполагам, че мога да помоля колегите от Пътната полиция — каза Гризман. — Те не са ангажирани с инцидента в паркинга на хотела. Сигурен съм, че заместник-началник Мюлер с радост ще ни услужи.

— Обясни му на немски какво трябва да прави — вметна Ричър. — Английският му е ужасен.

В този момент Уайли се намираше на повече от три километра от тях. Той тръгна бързо в противоположната посока, после се качи на автобуса за няколко спирки. Изпитваше странно чувство. Не беше точно треска, а някакво силно усещане за… нещо. Видя четирите миниатюрни фигури да излизат от блока и да застават до колата. След което да тръгват към него. Бавно и заплашително. Подминаха съседната сграда и продължиха напред. Започна да различава фигурите им. Двама мъже и две жени. Които като че ли гледаха към него. Сякаш знаеха. Или жените бяха по-дребнички, или мъжете бяха огромни. Единият беше облечен в сиво, другият в бежово. Бяха прекалено далече, за да различи нещо повече от неясно цветно петно, но единият май носеше яке „Ливайс“. Като неговото, на Уайли. Неотдавна бе видял същото яке в парка през прозореца на автобуса. В компанията на онези глупаци от бара.

Невъзможно. Той беше невидим.

Дали?

Уайли стана от пейката и тръгна. Крачеше бавно, безгрижно, сякаш нищо на този свят не го интересуваше. Докато не се скри от погледите им. Тогава ускори крачка.

Той пресече улицата, влезе в непретенциозно турско кафене и се запъти право към телефона на стената. Разполагаше с достатъчно монети. Знаеше, че си губи времето, защото беше прекалено рано, но изведнъж бе обзет от безпокойство. Мъжът с якето го беше стреснал. Беше погледнал към него, сякаш знаеше.

Уайли набра номера в Цюрих и съобщи номера и паролата на банковата си сметка.

— Извършен ли е превод по сметката?

Последва тракане на клавиатура. Настъпи пауза.

— Не, господине — беше отговорът.