Лий Чайлд - Вечерен курс

Не след дълго процесът тръгна в обратната посока. Започнаха да му звънят с информация. Обажданията приличаха на писукането на дълбочинен сонар и събраните данни сочеха към един човек, който никога не би си признал. Защото се срамуваше от провала си. Въпросният човек бе изкупил част от доковете южно от „Санкт Георг“ с намерението да изтъргува земята срещу апартаменти. Градската управа обаче бе решила да развие района на „Санкт Паули“. Така бизнесменът бе останал с куп порутени складове. За които бе платил по завишени цени. И се срамуваше от провала си.

Дремлер обаче бе водач и подобно на всички водачи притежаваше известна харизма. Затова позвъни на въпросния човек и го разпита за складовете. След пет минути, преминали в увъртане и шикалкавене — и то само защото сделката бе сключена срещу пари в брой, — Дремлер вече знаеше истината. Собственикът на склада криеше сделката, тъй като кредиторите бяха замразили банковите му сметки. Той обаче се нуждаеше от пари за дребни разходи. Затова не бе задавал никакви въпроси. Уайли се появил преди седем месеца. Двамата се срещнали лице в лице. Уайли носел червена бейзболна шапка и криел лицето си. Носел пари в брой. Нямал търпение да получи склада, сякаш изоставал от някакъв график и бързал да навакса. Платил доста над пазарната цена. Собственикът на склада изобщо не се колебал.

Сега той обясни на Дремлер къде се намира складът. Дремлер познаваше мястото. Знаеше къде се намира железният мост. Наистина ли си смятал, че някой ще построи там жилищни блокове, помисли си той. Нищо чудно, че си фалирал.

— Благодаря ти за помощта — каза Дремлер. — Когато удари часът, услугите ти няма да бъдат забравени.

Обсъдиха възможността да изчакат Уайли да се прибере у дома, но Синклер заяви, че информацията, получена от Хелмсуърт, е променила приоритетите им. Най-важната им задача сега бе издирването на товарния микробус с висок покрив и дълга база. А не самият Уайли. Той минаваше на второ място. Затова Гризман се възползва от телефона на Уайли и се свърза с кметството, където паниката започваше да утихва, за да ангажира екип за наблюдение и следене. Шефът на екипа заяви, че може да разположи хората си около блока на Уайли в рамките на пет минути. Затова решиха да напуснат апартамента, като го оставят във вида, в който го бяха заварили, и поради същата причина слязоха на улицата по същия път, по който бяха дошли. Използваха двата асансьора и стълбите, при това едновременно.

Излязоха на тротоара. Вляво започваше алеята, която водеше към реката. В далечината Ричър видя стария пристанищен кран, боядисан в черно и златисто, извисил снага като праисторически хищник. В подножието му имаше пейка, на която като че ли седеше някой. Беше прекалено далече. Човекът изглеждаше като петънце на хоризонта. Отвъд крана започваше пешеходен мост, който водеше към следващия кей, а там — досущ като дърво, чиято корона се разклоняваше — започваха нови два моста.

— Какво има там? — попита Ричър.

— Първата част наподобява парк — отвърна Гризман, — но по-нататък няма нищо, само пустош.

Ричър се огледа и определи четирите посоки — север, юг, изток, запад. Погледна право пред себе си отвъд крана, към ветрилообразния терен, който се простираше на другия бряг на реката — първо грижливо поддържан парк, после занемарени парцели. Които заемаха същата ветрилообразна форма, която бе видял и снощи. Ако картата, която бе съставил в главата си, бе вярна, разбира се. Отвъд масивния железен мост. Където бе обърнал назад. Спомни си лунната светлина върху водата.

Изоставени парцели. Стари сгради. Идеалното скривалище за товарен микробус.

— Да огледаме там — предложи Ричър.

Четиримата вървяха един до друг с темпото на Гризман, което бе бавно. Подминаха следващия блок и продължиха нататък. В далечината човекът на пейката стана и тръгна нанякъде. Явно почивката му бе свършила и той се връщаше на работа. Продължиха напред между последните две сгради към стария пристанищен кран. Зад него започваше пешеходният мост, който водеше до следващия кей, а там ги очакваха други два моста — полуналяво или полунадясно, — всеки реставриран по различен начин, с различни скулптури, като различни зали в един и същ музей. След тях броят на мостовете отново се удвояваше — два наляво, два надясно — и те наподобяваха разперените пръсти на ръка. Самите кейове бяха масивни гранитни конструкции, черни, мръсни, износени, докато мостовете бяха нови и ефирни, като нишки паяжина, които се разклоняват една след друга — две, четири и т.н. Странни, ексцентрични дори. Като лабиринт, но не съвсем. Явно градът бе похарчил доста пари.