Лий Чайлд - Вечерен курс

Хелмсуърт не отговори. Ричър забеляза това.

— Въпросният чичо е бил всъщност приятел на майката на Уайли — продължи той. — Ветеран с двайсетгодишен стаж в армията. Чичо Арнолд. Любезно обръщение към приятеля на майката. Напълно адекватно, когато хлапето е било на десет. Но може да е изглеждало малко странно, когато е било на шестнайсет.

— Какви са тези истории за Дейви Крокет? — попита небрежно Хелмсуърт.

— Нямаме представа — отвърна Ричър. — Затова питаме.

— В кои години е служил приятелят на майката?

— От петдесет и първа до седемдесет и първа.

Хелмсуърт се замисли продължително.

— Генерале?

— Не мога да ви помогна — отвърна той. — Много съжалявам.

— Колко сте ядосан в момента? — попита Ричър.

Хелмсуърт понечи да отговори, но се спря в последния момент.

— Именно — каза Ричър. — Едно или две по скалата до десет. Вече не сте ядосан. Защото имате много по-сериозен проблем.

Хелмсуърт не каза нито дума.

— Генерале? — подкани го Ричър.

— Не мога да го обсъждам.

— Боя се, че се налага.

— Имам предвид, че нямам право да го обсъждам.

— Моите уважения, генерале — намеси се Синклер, — но в момента разговаряте със Съвета за национална сигурност. Няма по-високо ниво на достъп до секретна информация от това.

— Стаята подсигурена ли е срещу подслушване?

— Стаята се намира в американско консулство и бе избрана от резидента на ЦРУ.

— Трябва да разговарям със Съвета на началник-щабовете.

— Те ще ви кажат това, което ние им наредим да ви кажат. Защо не ни спестите време и не ни кажете още сега?

— Случаят бе засекретен много отдавна.

— Какъв е той?

— Секретно е.

— Разкажете ни, генерале. Нашият човек Уайли е дезертирал с откраднато военно оборудване. Трябва да знаем какво е то. Ще стоим тук, докато не ни обясните. Иска ми се да кажа, че разполагаме с цял ден, но не съм сигурен дали е така. Може да се окаже, че не разполагаме с никакво време.

Хелмсуърт замълча отново. После кимна. Дръпна фотьойла си и се приведе напред.

— Ще ви кажа какво се случи с мен — започна той — и ще ви кажа какво още ставаше по онова време. Говорим за Европа в началото на петдесетте. Работехме по следния стратегически план. Очаквахме Червената армия да проникне през коридора Фулда и да ни удари мощно и в дълбочина. Първата ни задача бе да спрем авангарда ѝ, а втората — да възпрепятстваме пристигането на подкрепления. Възнамерявахме да направим това, като унищожим мостовете, шосетата и железопътните линии в тила им. Трябваше да спрем настъпващите бронирани дивизии. Да унищожим евентуално електроцентрали и други ключови инфраструктурни обекти. Целта ни бе да ограничим боеспособността им. Преценихме, че използването на военновъздушни сили няма да бъде ефективно. Един мост е прекалено малка мишена от въздуха. Трябваше да бъдем сигурни. Формирахме няколко инженерни подразделения. Всъщност ставаше въпрос за обикновени парашутисти, обучени да извършват диверсии. Идеята ни бе те да скочат, натоварени с експлозиви, да достигнат по някакъв начин — включително с бой — целта, да поставят зарядите на определеното място: подпори на мост, язовирни стени и прочие. Това беше планът. По онова време парашутистът с експлозиви на гърба бе най-добрата умна бомба, с която разполагахме.

— Добра идея — отбеляза Ричър.

— Не особено. Какъв товар може да пренесе един парашутист на гърба си?

— От района на приземяване до целта? Четирийсет и пет-петдесет килограма.

— Това беше проблемът. Петдесет килограма тротил няма дори да одраскат колоните на някой мост. Ще гръмнат като фойерверк. А една електроцентрала е много по-голяма от един мост. Затова прекратихме проекта за известно време. Изчакахме да усъвършенстват портативните заряди. По онова време това ставаше бавно, много бавно. Всички залагаха точно на обратното, на големите заряди. В Лос Аламос работеха денонощно. Разработваха водородната бомба. Изпробваха я тъкмо преди да завърша „Уест Пойнт“. На атола Бикини през март петдесет и четвърта година. Мощността на експлозията бе петнайсет мегатона. Към онзи момент това бе най-мощната експлозия в човешката история. Пет пъти по-мощна от всички бомби, пуснати над Германия и Япония по време на Втората световна война, включително атомните бомби, които ние пуснахме над Хирошима и Нагасаки. Вероятно по-мощна от всички бомби, избухнали преди това в целия свят. И всичко това за частица от секундата. Експлозията беше невероятно мощна. Никой не вярваше, че може да се направи по-голяма бомба. Всички се опасяваха да не запалят атмосферата. По онова време, разбира се, дори не подозирах за тези неща.