Лий Чайлд - Вечерен курс

Уайли си почина малко, въздъхна и се зае със следващия сандък.

Ричър тръгна на юг към езерото Аусеналстер. Градът бе потънал в тишина. Беше се смълчал след инцидента. В Европа често ставаха експлозии. Беше пълно с всевъзможни фракции, групировки, народни армии и прочие. Щеше да се вдигне голям шум за ден-два, след което всичко щеше да бъде забравено, тъй като щеше да дойде ред на следващия инцидент. Ричър сви на изток, като последва извивката на брега. Намираше се на три километра от апартамента на Уайли. Там нямаше къде да паркира взетия под наем микробус. Но логиката изискваше да го държи близо до дома си. Това бе относително понятие. Ако очертаеше кръг на картата, щеше да покрие доста голяма площ. Част от нея щеше да бъде заета от вода. Но по-голямата щеше да остане суша. И Ричър можеше да обиколи съвсем малка част от тази суша. Въпреки това по-добре бе да се захване с нещо, отколкото да стои със скръстени ръце. По-добре бе да се разходи наоколо, отколкото да стои в консулството. Затова той продължи да се разхожда.

Двайсет и пет килограма са сериозна тежест, особено когато трябва да я вдигнеш няколко пъти. Уайли реши да си почине след седмия сандък, тъй като вече дишаше тежко и нямаше сили да се изправи на крака. Част от умората му се дължеше най-вероятно на нерви. Работата, която вършеше в момента, бе съвсем елементарна, но присъствието му тук го излагаше на риск. Това бе най-опасният момент в цялата операция. Дори не беше момент, защото отнемаше много, много време. Дотук половин час. Флуоресцентните лампи над старите докове вече светеха, а под тях микробусът и камионът стояха долепени един до друг като в някаква автомобилна содомия, допълвана от поклащане, бутане, тропане. Всичко това се случваше пред занемарен склад, който никой не бе използвал през последните трийсет години.

Това правеше Уайли уязвим.

Което не бе добре.

Той въздъхна дълбоко, изпъна рамене — които вече го боляха силно — и поднови работа. Побутна сандък номер осем, изтика го до задния край на стария камион, върху импровизираната дървена платформа и накрая бавно, много бавно успя да го прехвърли в новия микробус, където го подреди до номер седем.

Върна се при следващия сандък, оставен до срещуположната стена на камиона. Номер девет. Затика и него. От единия край до другия, от камиона в микробуса. Пое дълбоко дъх и се върна за десетия. Последният. Отдръпна го от стената. Наръчникът бе точно там. Както бе казал чичо Арнолд. Дебела бежова папка на червени райета, поставена в тънък талашитен футляр с изрязани като полумесеци дупки в края, които да улеснят изваждането ѝ. Сигурно някой дърводелски чирак я бе сковал преди всичките тези години. Във фабриката за сандъци. Папката съдържаше циклостилни копия на напечатани на машина страници, хванати с месингови телчета, потъмнели от времето.

Уайли взе папката в една ръка и задърпа сандъка с другата. Опря номер десет до номер девет и пъхна наръчника между тях. Избута дървения панел, който бе използвал за прехвърлянето на сандъците, и затвори вратата на микробуса отвън. Прекоси празния фургон и слезе от камиона през кабината му. Заобиколи го, качи се в микробуса и запали двигателя. Направи няколко маневри, докато завие обратно, и го паркира с предницата навътре в дясната половина на склада. Затвори вратата на кабината и я заключи. Събра нещата си в сака, затвори двойните врати на склада, дръпна резето, заключи катинарите.

Почти четирийсет минути. Доста време. Уайли отиде до ъгъла и надзърна предпазливо към павираната улица. Чак до железния мост. Видя колите, които се движеха по булеварда отвъд него. Отляво надясно и отдясно наляво. С обичайна скорост. Без сирени. Без свирене на гуми. Без проблясване на сигнални лампи.

Логично.

Уайли нарами сака, тръгна по пешеходните мостове, които водеха от кей на кей, и се прибра у дома.

Ричър се озова насред „Санкт Георг“, квартала, който заемаше западния бряг на езерото. Не видя нищо интересно. Коли, но в нито една от тях не откри Уайли. Пешеходци, сами и на групи, но никой от тях не беше Уайли. Накрая спря на едно кръстовище. Главният път водеше към „Санкт Паули“. Вляво минаваше тясна уличка, която водеше към голям железен мост. Видя павета и лунна светлина върху черната вода. Всичко бе потънало в тишина. Не забеляза никакво движение.

Отказа се да обикаля повече, обърна се и тръгна назад. Хората гледаха телевизия по домовете си. Стотици стаи бяха озарени в синьо. Не се съмняваше, че гледат новините. Използването на патрони бе доста умен ход. Експлозията можеше да бъде приписана на случаен инцидент, но не и изстрелите. Те привличаха внимание. Някой бе действал като по учебник. Някой го бе планирал отдавна.