Лий Чайлд - Вечерен курс

Покри всичко с фин слой сива боя, за да приглуши ярките цветове и да състари рисунката. Отстъпи назад. Главата му се бе замаяла от аерозолите. Но остана доволен. Това вече не бе нов бял микробус. А типична таратайка от крайните квартали. Не заслужаваше да я удостоят с поглед. Не че имаше кой да го направи. Всички бяха в хотела. Там щяха да се съберат всички ченгета и куп представители на други служби. Пожарникари например и дори специалните полицейски части заради стрелбата и взривовете. После щяха да довтасат службите за сигурност, бюрократите, ловците на слава… Бях там, човече. Куршумите свистяха над главата ми.

Уайли отвори двойните врати докрай, после се качи зад волана и запали двигателя. Включи на задна и направи няколко маневри, докато най-накрая успя да подравни микробуса спрямо камиона. Впери поглед ту в едното, ту в другото странично огледало и даде назад бавно, много бавно, докато задната броня на микробуса опря в тази на стария камион. Уайли слезе от микробуса и влезе във фургона. Отключи ролетната врата отвътре и тя се вдигна над главата му.

Пред очите му изникна дървен сандък.

С размерите на малък контейнер. Висок над метър и осемдесет, широк също над метър и осемдесет и дълъг три метра и половина. Бе скован от здрави дъски, прави, прилепнали плътно една към друга, някога съвсем светли, а сега потъмнели до кехлибар с тютюневи оттенъци.

Това бе прототипът на стандартизирана контейнерна система, с която Пентагонът бе експериментирал през 50-те. Сандъкът бе оцелял като по чудо от една отдавна отминала епоха. Късче от историята. Тук-там се виждаха избелели печатни букви.

Тежеше близо триста килограма. Не можеше да го помръдне без хидравлична количка. А с такава не разполагаше. Уайли извади от сака си най-обикновена права отвертка. Старомодна. Досущ като сандъка. Който имаше винтове, чиито глави бяха с размерите на копчета. Разположени на разстояние от петнайсет сантиметра по периметъра на задния панел. Общо четирийсет и четири. Броят им най-вероятно бе определен в резултат на проучване от фирма, специализирана в областта на научноизследователската и развойната дейност. Някой тип с костюм бе получил тлъст чек за това, че бе стигнал до извода, че колкото повече винтове сложат, толкова по-добре. И всички бяха останали доволни. Пентагонът се бе застраховал. Производителят на винтове бе изкарал куп пари. Нищо чудно да ги бе продавал по долар парчето. Нали уж са специални, изработени по военна спецификация.

Уайли се захвана за работа.

Телефонът в консулството иззвъня. Беше Гризман.

— Нещо се е случило в подземния паркинг на хотела — каза той. — Същият, в който е била проститутката. Свидетелите са чули изстрели, след което се е взривил един автомобил. А после още два. Огънят е ограничен благодарение на противопожарната система, която е започнала да пръска вода и пяна от тавана. Въпреки това не можем да се приближим. Хората ми не са сигурни, че е безопасно.

— Смятате, че стрелецът е още там? — попита Ричър.

— Не мислиш ли така?

— Гърмежите ми се сториха доста странни. Възможно е някой просто да е взривил мунициите. Да е използвал някакъв механизъм със забавено действие. Не изключвай възможността да е използвал таймер например. В такъв случай отдавна си е тръгнал. Той е там, където вас ви няма.

— Кой?

— Хорас Уайли може би. В момента е доста зает. Вероятно иска да отвлече вниманието ви. Трябва да изкараш половината си хора на улицата.

— Смяташ, че се е върнал в града?

— Започвам да мисля, че никога не го е напускал. Възможно е в момента да отива някъде с микробуса си. Трябва да изкараш хората си на улицата.

— Невъзможно. Следваме инструкции, спуснати от правителството. В центъра на града са прозвучали изстрели, избухнали са взривове. Решението не е мое. Всичко се командва от кметството и ние просто следваме правилата.

— Колко време ще изчакат, преди да влязат вътре?

— Очакваме екип сапьори с тежки брони. Трийсет минути най-вероятно.

— Добре — каза Ричър. — Успех!

Той затвори телефона. Никой не каза нито дума.

— Излизам на разходка — заяви Ричър.

Четирийсет и четирите винта му отнеха двайсет минути, а ръцете му натежаха от умора. Но успя да освободи задния панел и го постави като мост между товарните платформи на микробуса и камиона. Равна повърхност, която да свърже двата товарни автомобила. Както бе планирал предварително. Беше помислил за всичко.

Въздухът в сандъка миришеше на застояло. Старо дърво, стар брезент, стар прахоляк. Старият свят. Съдържанието бе точно такова, каквото го бе описал чичо Арнолд преди толкова много години. Десет напълно идентични артикула. Абсолютно еднакви. Всеки тежеше двайсет и пет килограма. Всеки бе положен в контейнер за транспортиране. Който чичо Арнолд бе определил като Н-192. Уайли помнеше всички подробности. Контейнерите имаха дръжки. Това ги правеше лесни за носене. Лесни за бутане, дърпане, плъзгане. Щеше да ги премести един по един. От стария камион в новия микробус. И да ги нареди плътно един до друг, като започне отзад напред.