Лий Чайлд - Вечерен курс

И резервоарът на беемвето, разположен точно над тях.

Уайли направи крачка назад и извади запалка „Зипо“. Провери месинговия ключ. Включи горелката. Чу съскането на газта. Щракна запалката и поднесе пламъка към тръбата на горелката. Газта пламна с пукот. Той завъртя месинговия ключ на едно деление под средата. Което бе равносилно на къкрене. После се измъкна изпод колата, изправи се, взе сака си и се отдалечи с бързи крачки.

На около два километра от хотела Дремлер тъкмо излизаше от кабинета си на четвъртия етаж.

Бе прекарал двайсет секунди в асансьора, за което време бе продал трийсет и три чифта бразилски обувки. Мюлер, който го очакваше на тротоара, го посрещна с думите:

— Чул си, предполагам.

— За Волфганг Шлуп? — попита Дремлер. — Само за това слушам. Полицията нахлу в бара. Членовете ни са много разстроени. Телефонът ми не спира да звъни.

— Уайли ли е бил?

— Мислех, че е извън града.

— Както и всички останали. Всички погледи бяха насочени натам. Никой не погледна в обратната посока. Аз обаче го направих. За всеки случай. Засякох го на две камери, разположени на светофари. Предполага се, че следят трафика, но всъщност записват. И го открих. Караше в обратната посока. Към „Санкт Георг“. Изобщо не е напускал града. И в момента е тук.

— Къде?

— В голям бял микробус. Всеки полицай в града го издирва.

Дремлер измина няколко крачки, потънал в размисли. После попита:

— Като изхождаш от професионалния си опит, колко сериозно смяташ, че ще бъде разследването на убийството на Волфганг Шлуп?

— Изключително сериозно. Главата му е буквално размазана.

— Ще съставят списък на хората, с които е разговарял през деня. Името ми ще фигурира в него.

— Естествено. Гризман обича списъците. Обожава бюрокрацията.

— Не мога да си позволя да ме свържат с Шлуп. Би било злепоставящо от политическа гледна точка.

— Измисли някаква история. Ти си бизнесмен, той е бизнесмен. Разговаряли сте за фондовата борса. Никой не може да те обвини в лъжа.

— Това достатъчно ли е?

— Разговорът ви не е нищо повече от съвпадение. Може да сте се запознали на делова вечеря. Да си кимвате, когато се видите. Или просто да се поздравявате. Проява на любезност, нищо повече. Почти не се познавате.

Гризман откара Ричър до консулството и го остави на същото място, от което го бе взел. После полицаят потегли, а Ричър влезе вътре и откри, че Нили е спечелила облога си за пет долара. Разполагаше с телекс, който го потвърждаваше.

През 1955 г. американската армия наброявала доста над един милион военнослужещи. Сред тях бил млад лейтенант на име Уилсън Хелмсуърт. Току-що завършил „Уест Пойнт“ и няколко специализирани курса. Сменял една въздушнопреносима част с друга. Няколко пъти се озовавал в ролята на командир на Арнолд Мейсън. Дори теоретично бе напълно възможно двамата да са се срещали. На някакви официални мероприятия. На парад например. Не ставаше въпрос да са пили бира заедно. Хелмсуърт продължил да расте в кариерата, като междувременно овладял цялата теория и практика на скоковете с парашут. По едно време държал куп рекорди. Включително за свободно падане. Написал няколко книги за тактиката на въздушния десант.

Оцелял в продължителната война в джунглата, където короните на дърветата били толкова гъсти, а въздухът толкова влажен и мъглив, че пехотинците пет пари не давали за тактиката на въздушния десант. Въпреки това Хелмсуърт бил повишен. Оказал се на гребена на вълната, когато разработил теория за използването на специалните части, и двайсет и няколко години по-късно продължавал да бъде сред най-добрите в тази област. В момента ръководел обучението на специалните части във Форт Бенинг. Което всъщност е родното място на американските рейнджъри. Генерал-майор Уилсън Т. Хелмсуърт. Единственият младши командир от началото на Студената война, който продължаваше да носи зелената униформа. Единственият командир от годините, когато въздушнодесантните части бяха подчинени на армията и войниците носеха кафяви кубинки, оцелял във времето, когато въздушнодесантните части станаха самостоятелни и започнаха да носят черни кубинки. Шансът бе буквално едно на милион.

— В момента се намира в Бенинг — заяви Нили.

— Ще му трябват трийсет минути, за да позвъни. Той е доста зает човек — поясни Синклер.

— Не можем да го направим по телефона — отвърна Ричър. — Трябва да се срещнем лице в лице. Човекът е в армията от четирийсет години. Научил се е да увърта и да крие истината. Трябва да бъдем в една и съща стая. Трябва да видим езика на тялото му.