Лий Чайлд - Вечерен курс

— Мюлер обаче още не го е забелязал.

— Засега.

— Колко време му даваш?

— Два часа може би.

— А после?

— Ще стигна до извода, че Уайли не е тръгнал към Франкфурт.

Телефонът иззвъня отново.

Този път се обаждаха федералните агенти от Ню Орлиънс. Направо от колата си, паркирана пред едностайното бунгало, в което живееше майката на Уайли. Агентите бяха двама, мъж и жена. Докладваха незабавно, каквито бяха нарежданията им. Бяха провели разговора, бяха задали предварително получените въпроси за Арнолд, за бившия фермер и за почитателя на Дейви Крокет. Тримата се бяха оказали един и същ човек. Името му бе Арнолд Питър Мейсън. Роден и израснал в Амарило, Тексас. Като тийнейджър работил в ранчо, после изкарал двайсет години в американската армия, след което живял с майката на Уайли в Шугър Ленд, Тексас, в продължение на шест години. От времето, когато Хорас Уайли бил едва на десет, докъм шестнайсетата му година. И, да, Хорас наричал Арнолд чичо . Бил по-възрастен от хората, с които майката на Уайли обикновено излизала, кротък и мълчалив мъж, който криел много тайни, но на първо място се грижел добре за семейството. Щяха да изпратят още подробности.

Ландри, Вандербилт и Нили въведоха името в базите данни на съответните ведомства. Арнолд Питър Мейсън. Ландри не откри нищо интересно. Вандербилт също. Нили установи, че „чичо Арнолд“ е служил двайсет години в различни въздушнодесантни части. Не бил награждаван, не бил наказван. Изкарал доста години в Германия по време на Студената война.

Още бе жив според информацията от социалните служби. Навършил шейсет и пет, но продължавал да работи според данъчните. Получавал скромен доход, който намалявал всяка година. Вероятно се хващал на почасова работа тук-там, като отслабвал темпото с наближаване на възрастта за пенсиониране.

И притежавал международен паспорт според Държавния департамент. Но нямал адрес в Съединените щати. Според данъчните изпращал декларациите си от чужбина. Данните от ЦРУ показваха, че живее в Германия. Посолството в Берлин го бе регистрирало като американски военен от резерва с адрес в селце край Бремен. На около час от Хамбург.

— Дали не става въпрос за съвместна операция? — попита Ричър. — Която са планирали и осъществяват заедно?

— Може там да е скрил онзи камион. В двора на чичо Арнолд, а не в Хамбург.

— Защо му е тогава микробусът?

— Може чичо Арнолд да е оставил гумите да спаднат.

— А може да са разделили товара. Ако Арнолд е съучастник на Уайли. Може стоте милиона за Уайли да са само половината сума.

— Почакайте малко — каза Уайт. — Вижте това! Чичо Арнолд живее в Германия вече почти двайсет години. Откакто Уайли е станал на шестнайсет. Това би означавало, че са планирали всичко много отдавна.

— Вижте и това — посочи Вандербилт.

В регистъра на посолството към името на Мейсън бяха добавени двама души, които не бяха американски граждани.

— Залагам десет долара, че това са съпруга и дете — каза Ландри.

Телефонът иззвъня отново. Агентите на ФБР се обаждаха пак от колата си. Бяха попаднали на важна информация. След шест години на относително щастие госпожа Уайли изхвърлила Арнолд Мейсън от дома си, защото случайно открила, че той има жена в Германия. И син. Момчето било инвалид. Госпожа Уайли може да била бедна, но държала на принципите си.

Уайли беше практичен човек, затова изми пистолета си в съдомиялната. Защо не? Беретите бяха конструирани и произведени по военни спецификации. Трябваше да издържат на продължително потапяне в солена вода. Затова Уайли включи съдомиялната на пълен цикъл за миене на тенджери и тигани, а после и на сушене. Накрая щеше да смаже всички части и да сглоби пистолета, за да стане като нов.

Той сгъна на топка опръсканите си с кръв дрехи и ги изхвърли в коша за боклук в кухнята заедно с червената папка. Това бе добре обмислено решение. Първоначалният му порив бе да ги съблече и изхвърли в някоя боклуджийска кофа на улицата. Нито прекалено близо, нито прекалено далече. Никой не обича да върви дълго пеша с подозрителен предмет в ръце. Напълно възможно бе случаят да получи широко медийно отразяване, а полицаите да преровят всички боклуджийски кофи на улиците. Защо да им позволява да нарисуват кръг върху картата и да открият къде живее? По-добре да ги остави тук. Хазяинът ще ги намери след месец, но тогава това няма да има значение.

Уайли взе телефона и набра туристическата агенция, чиито услуги ползваше. Обади се същото момиче, което бе резервирало пътуването му до Цюрих. Говореше добър английски и знаеше, че клиентът предпочита да седне до прозореца. Разполагаше с всички данни от лъскавия му новичък паспорт.