Лий Чайлд - Вечерен курс

— Червената папка.

Приличаше на обикновена папка, с тази разлика, че имаше четири, а не две или три халки за нанизване на перфорираните листа. Самите листа бяха изпъстрени с шифровани редове и подредени в стройни колони думи, които не означаваха нищо. Вероятно съдържаха информация за старото име, новото име, номера на паспорта, на шофьорската книжка и личната карта.

— Къде съм аз? — попита Уайли.

— Нямаше да те продам.

— Защо тогава не си измисли име в бара?

— Дремлер греши, човече. Мисли си, че в момента пътуваш някъде из страната с микробус и търсиш нацистко злато. Очевидно не е така. Сгрешил е за това, което означава, че може да е сгрешил и за всичко останало. Логично, нали? Защо изобщо го слушаш?

— Не слушам него — отвърна Уайли, — а бармана. Дремлер те е попитал и ти си му отговорил. Възнамерявал си да ме продадеш. Ако не възнамеряваше да го направиш, щеше да му подхвърлиш фалшиво име още в бара. Или добре, сепваш се в първия момент, но минута по-късно идваш на себе си и му обясняваш: да, спомням си го, сега се казва Шмит. Или нещо подобно. Но ти не си го направил.

— Той ме плаши, човече. Може да ми създаде куп проблеми. Да, щях да му кажа, но после си промених решението.

— Когато ме видя?

— Не, преди това.

— Не ти вярвам.

— Това би съсипало бизнеса ми!

— Дремлер ти е обещал да покрие загубите.

— Кълна се, човече! Не си прав! Промених си решението. Никога не бих го направил.

Започнеш ли нещо, довърши го до края. Всичко или нищо.

— Предпочитам да играя на сигурно — каза Уайли.

Хвана пистолета с другата ръка, замахна бързо и рязко и стовари ръба на ръкохватката върху слепоочието на Шлуп. Не искаше да стреля. Не и тук. Щеше да вдигне излишен шум. Удари отново, като този път улучи другото слепоочие и главата на Шлуп подскочи рязко като на парцалена кукла. Когато тялото му се отпусна, Уайли замахна отново, рязко и мощно, отгоре надолу, като с чук или брадва, и заби пистолета в темето на Шлуп. Фалшификаторът рухна на колене. Уайли го удари отново. Шлуп се олюля напред и падна по лице. Уайли клекна и пак го удари, отново и отново, отново и отново.

Изпука кост, потече кръв.

Уайли спря и си пое дъх. Провери врата на Шлуп за пулс.

Нищо.

Изчака цяла минута, за да бъде сигурен. Пак нищо. Той изтри пистолета в ризата на Шлуп, взе червената папка и си тръгна.

Ричър седеше тихо в единия ъгъл на стаята в консулството в очакване телефонът да звънне. Чудеше се кой ще го направи пръв — някой агент на ФБР от Ню Орлиънс или Мюлер от Пътната полиция. Все едно чакаше победителя в състезание, в което победата грабва най-бавният състезател. Представи си как слънцето изгрява още сънено над делтата на Мисисипи, а местните федерални агенти едва се събуждат и закусват бавно и спокойно, след което отиват на работа. Към този момент процесът би могъл да набере известна скорост. Предвид натиска, оказан от Уотърман и Ландри, най-вероятно разговорът с майката на Уайли щеше да бъде първата им задача за деня. Нищо чудно да позвънят на вратата ѝ още в осем сутринта, тъй като добре знаят, че хората, които получават социални помощи, гледат да не създават проблеми на държавните институции. Лежерната, полузадрямала Луизиана се надпреварваше с микробуса на Уайли, който се намираше на осем хиляди километра от нея и летеше с над сто километра в час по магистралата към Хановер, подминаваше го и продължаваше на юг. Кой щеше да стигне пръв?

Телефонът иззвъня.

Не бяха нито федералните от Ню Орлиънс, нито заместник-началникът на Пътната полиция Мюлер.

Беше Гризман.

— Имам сериозен проблем — каза той.

— Какъв? — попита Ричър.

— Убийство в старата част на града. Дребен мъж с размазана глава. Станало е съвсем скоро. Съседка чула шум. Трябва да изпратя всичките си хора там, поне за днес. Нямам друг вариант. Така че, съжалявам, приятелю, но съм принуден да прекратя временното ни сътрудничество.

— И се чудиш как ще реагирам на това.

Гризман помълча секунда-две и каза:

— Не. Вярвам, че ще удържиш на думата си.

— Успех с разкриването на убийството — пожела му Ричър.

— Благодаря.

Ричър затвори телефона. Синклер го изгледа въпросително и Ричър обясни:

— Вече сме сами.

— Защото си джентълмен.

— Имаме време.

— Куриерът може вече да е в Цюрих.

— Няма значение. Важното е това, което се случва тук. Онова, което се намира в товарния микробус. Защото то не може да се прехвърля от едно място на друго като парите. Не може да стане в пълна тайна и да приключи за един миг. Това е бавен, труден, шумен и видим процес, защото е реален.