Лий Чайлд - Вечерен курс

— Как е бизнесът, господин Шлуп? — попита той.

— Какво искате? — отвърна Шлуп.

— Информация — поясни Дремлер. — За каузата. Нова Германия разчита на вас.

Появи се барман с дебела памучна престилка и Дремлер си поръча еднолитрова халба бира.

— Каква информация? — попита Шлуп.

— Изработил си шофьорска книжка и лична карта на един американец.

— Стоп! Нищо не съм изработвал!

— Добре, предал си поръчката на твоите партньори в Берлин. Те са изработили документите. А ти само си задържал половината пари.

— И какво от това?

Дремлер размърда лакти, за да си осигури още малко място, и извади рисунката. Разстла я върху бара и каза:

— Този тип.

Косата, челото, скулите. Дълбоко разположените очи.

— Не си го спомням — отвърна Шлуп.

— Мисля, че си го спомняш.

— Защо те интересува?

— Важно е за каузата.

— Коя кауза?

— Трябва ми новото му име.

— Защо ти е да го знаеш?

— Искаме да го открием.

— Знаеш, че не мога да ти кажа — отвърна Шлуп. — Това ще съсипе бизнеса ми. Никой няма да ми има доверие.

— Само този път. По изключение. Никой няма да разбере. Той и бездруго е загазил. Искаме да се доберем първи до него. В момента пътува нанякъде с микробус, взет под наем. За да натовари нещо. Предполагаме, че стоката е тежка, предвид размерите на микробуса. Може да става въпрос за оръжие. Или за нацистко злато, измъкнато от някоя солна мина.

— И ти го искаш.

— За всички нас. За каузата. Ще ни бъде от голяма полза.

Шлуп не отговори.

— Разбира се, има възнаграждение за всеки, който ни помогне. Наречи го хонорар за консултация. Или просто комисиона, ако предпочиташ.

— Рисковано е — отвърна Шлуп. — Това е като тайната на изповедта при свещениците. Не мога да я наруша.

— Размерът на възнаграждението ще отразява размера на риска.

Шлуп погледна рисунката.

— Мисля, че си го спомням — каза той. — Работил съм с доста американци. Мисля, че този избра три различни имена. Първите две включваха само лична карта и шофьорска книжка, но ми се струва, че при третото имаше и паспорт.

— Какви бяха имената?

— Минаха месеци оттогава. Трябва да проверя.

— Не ги ли помниш?

— Чувам стотици имена.

— Кога можеш да го направиш?

— Когато се прибера у дома.

— Обади ми се веднага, става ли? Много е важно. За каузата.

— Добре — съгласи се Шлуп.

Дремлер кимна доволно и си тръгна по същия начин, по който бе дошъл: проправяше си път с рамото напред, кимаше и поздравяваше и накрая отново се озова под бледите слънчеви лъчи отвъд вратата.

Барманът, който му бе сервирал халбата бира, посегна към телефона.

Звънна телефонът в стаята в консулството. Вандербилт вдигна и подаде слушалката на Ричър. Беше Ороско.

— Загазили ли сме? — бяха първите му думи.

— Още не — отвърна Ричър. — Смятаме, че Уайли пътува към Франкфурт. Предполагаме, че преди седем месеца е откраднал нещо от склад, разположен близо до неговото поделение. След което го е скрил. Сега най-вероятно отива да го вземе.

— Разполагаме с достатъчно хора във Франкфурт.

— Знам — каза Ричър. — Ще им звънна, ако ми дотрябват.

— Току-що приключих с Били Боб и Джими Лий. Оставиха най-интересното за края. Оказва се, че са продали на Уайли полуавтоматичен пистолет „Берета“, модел М-девет. Имай го предвид. Той е въоръжен.

Телефонът на Уайли иззвъня и той прие обаждането в кухнята. Шумът, който долиташе по линията, мигом му подсказа кой се обажда. Приятелски настроеният барман, с когото се бе сближил благодарение на множество сгънати банкноти, плъзнати по барплота. Сумата им надвишаваше обичайния бакшиш и се доближаваше до откровения подкуп. Плюс бонус за непредвидени случаи. Или предупреждения. Или какво там човекът, който получаваше парите, сметнеше, че може да заинтересува човека, който даваше парите. Принцип, който действаше по целия свят. Неписан, неизречен, но добре познат.

— Волфганг Шлуп ще те продаде на Дремлер — каза барманът.

— За колко? — попита Уайли.

— Процент. Дремлер каза, че отиваш да изкопаеш някакво нацистко злато.

— Отивах до тоалетната.

— Разполагаш с малко време… докато Шлуп се прибере у дома.

Телефонът на бюрото на Мюлер също иззвъня. Той затвори вратата, седна и вдигна слушалката. Глас, който несъмнено принадлежеше на американец, попита:

— Със заместник-началника на Пътната полиция Мюлер ли разговарям?

— Да — отвърна Мюлер.

— Казвам се Ричър. Доколкото знам, главен следовател Гризман ви е предупредил за обаждането ми.