Лий Чайлд - Вечерен курс

Мюлер отмести някаква папка и извади снопче формуляри за регистрирането на подобни искания. Взе и молив. Вписа датата, часа, името на Ричър. И каза:

— Доколкото знам, искате да следим движението по магистралата, южно от Хановер.

— Разполагате с регистрационния номер. Искам да знам дали автомобилът е напуснал Хамбург и се движи в посока Франкфурт.

— Какво очаквате да направим?

— Да разположите патрули край пътя. Или на мостовете. По двама полицаи в кола. Да прилича на обикновена акция за превишена скорост, но полицаите да са с бинокли вместо с радари.

— Нямаме опит в подобни операции, господин Ричър. Магистралите ни нямат ограничение на скоростта.

— Но схванахте същината на въпроса, нали?

— Гледал съм американски филми — отвърна Мюлер и си записа същината на въпроса във формуляра.

— Комуникацията трябва да се осъществява незабавно, в реално време. Така ще мога да организирам посрещането на автомобила.

— Знаете ли къде отива? — попита Мюлер.

— Не точно. Засега.

— Кажете ми, когато разберете. Така ще мога да преразпределя патрулите.

— Непременно. Благодаря.

Мюлер затвори. Откъсна най-горния лист от купчината с бланки. Скъса го първо на половина, после на четвъртинки, на осминки, на шестнайсетинки, докато накрая останаха късчета с размерите на конфети, които изхвърли в кошчето за боклук. Ричър можеше да твърди, че му е звънял, но Мюлер щеше да отговори, че, да, разговаряли са, но впоследствие американецът оттеглил молбата си и уговорката отпаднала. Никой не можеше да докаже нищо. Класическа ситуация от типа „аз казах, той каза“, в която полицаите винаги печелеха.

Той набра номера на Дремлер.

— Ако щеш, вярвай, но току-що ми позвъни Ричър — каза Мюлер. — Гризман е прехвърлил проблема на моя отдел. Ричър смята, че Уайли пътува към Франкфурт. Обеща да ми каже точната дестинация веднага щом я научи.

— Отлично.

— Разполагаш ли с името на Уайли?

— Скоро ще го имам.

Волфганг Шлуп си тръгна от бара, когато свърши онова, за което бе дошъл. Измина пеша две преки и взе автобуса, който го остави на една улица и два леви завоя от дома му — апартамент на последния етаж на къща, построена преди войната. Нямаше асансьор, което бе нормално предвид възрастта на сградата. Затова пък имотите в нея струваха много пари. Дълго време се носеше слух, че цялата редица от къщи на тази улица били ремонтирани некачествено след края на бомбардировките. Проверката на строителния надзор бе показала точно обратното. Цените скочиха двойно за една нощ. Шлуп бе реагирал навреме. В бара бе подслушал разговора на двама служители в кметството, които бяха обсъждали въпроса.

Той тръгна по стълбите, подмина фоайето на втория етаж, после това на третия и се озова пред вратата.

Уайли го чу да идва. Беше се облегнал на стената в сянката между противопожарното табло и тръбите за топлата вода. В ръката си държеше пистолет. Неговата берета от армейските излишъци, купена от двама глупаци, които крадяха от военните складове, в същия този бар, в който приказливият господин Шлуп въртеше своята не толкова тайна търговия.

Шлуп се появи откъм стълбището, сви наляво и отключи вратата. Уайли излезе от сянката и го блъсна през прага, като продължаваше да стиска пистолета в ръка. Изрита вратата с пета, за да я затвори, след което избута Шлуп по коридора към просторната дневна, издържана в модерни сиви тонове на фона на червените тухлени стени. Там Шлуп се препъна, падна върху черния кожен диван и остана да лежи безпомощен.

Уайли се надвеси над него и насочи пистолета в лицето му.

— Чух, че си щял да ме продадеш, Волфганг.

— Не е вярно — увери го Шлуп. — Никога не бих го направил! Това ще съсипе бизнеса ми.

— Обещал си на Дремлер да го направиш.

— Щях да си измисля някакво име и да го пратя за зелен хайвер.

— Тук ли държиш архива си?

— Всичко е кодирано.

— Защо не си измисли име в бара? Защо изчака да се прибереш у дома, при записките си?

— Дремлер ли ти каза?

— Няма значение кой ми е казал. Ти щеше да ме предадеш. Щеше да потърсиш името ми в записките. Дремлер ти е казал да му се обадиш веднага щом си готов, защото е важно за каузата.

— Не, човече, няма такова нещо! Това са глупости! Как бих могъл да го направя? Никой няма да ми има доверие.

— Защо не си измисли някакво име в бара?

Шлуп не отговори.

— Покажи ми архива — нареди Уайли.

Шлуп се изправи с усилие и двамата с Уайли тръгнаха бавно по коридора, по който бяха дошли в хола. През цялото време пистолетът оставаше насочен в гърба на Шлуп. Така се озоваха в малка спалня, която търговецът на фалшиви документи използваше като офис. Той посочи една лавица и каза: