Лий Чайлд - Вечерен курс

Оказа се, че по времето, когато камионът е бил откраднат, Уайли е бил в четиридневен отпуск. Никой не знаеше къде го е прекарал. Това бе първото разкритие, което направиха благодарение на информацията за дислокацията му.

Предходното му назначение било на североизток от мебелния магазин. Но не твърде далече, помисли си Ричър. Разстоянието се измерваше с десетки, а не със стотици километри. Познаваше района. Беше го посещавал неведнъж. Разстоянието не бе голямо. Все едно да отидеш от Шугър Ленд до Хюстън. Един преход с автобус.

Получените данни проследяваха службата на Уайли от пристигането му в страната, прехвърлянето му от предни позиции на потенциална фронтова линия в някаква ремонтна база в тила. Разположена североизточно от Франкфурт. Редовно го бяха включвали в група доброволци, изпращани в голям армейски склад, разположен на петдесетина километра от базата им. Бившият склад за муниции и продоволствие бе превърнат в нещо като сметище за оборудване, от което никой не се нуждаеше. Войниците от поделението на Уайли можеха да отидат там като доброволци и да свалят нужните им резервни части от бракуваните машини. Командването го наричаше ремонтно учение в полеви условия. Ричър бе съгласен, че подобна формулировка звучи доста приемливо, докато истината бе, че това бе единственият начин войниците да поддържат своите машини в бойна готовност. Въпреки благозвучната формулировка подобна задача не се радваше на особена популярност. Поделението на Уайли бе имало четири възможности да изпрати хора във въпросния склад. Нито един доброволец не бе пожелал да отиде там повече от веднъж.

Освен Уайли.

Той бе ходил в склада три пъти. Първите три пъти.

Но не и четвъртия път.

— Очевидно там го е открил — каза Нили. — Каквото и да е то. В този склад. Това е единствената възможност. Може първия път да го е потърсил. Втория път да го е намерил. А третия път да е планирал как да го отмъкне. Накрая — преди седем месеца — го е откраднал. Затова не му се е наложило да се пише доброволец четвърти път. Стоката вече не е била там. Той я е откраднал.

— След което я е скрил наблизо — каза Ричър. — Трябва ни потвърждение. Трябва да следим пътищата. Четирима души с бинокли, които да извършват визуално наблюдение. Вероятно на магистралата, южно от Хановер. Едва ли е стигнал далече.

Набра телефона на Гризман, който обеща да се погрижи.

— Доста е услужлив — отбеляза Синклер.

— Засега — отвърна Ричър.

— Шантажираш ли го?

— Обещах да не го правя, но не съм убеден, че ми вярва. Така че, да, може да се нарече шантаж в известен смисъл. Крайният резултат е същият.

— Това може да продължи доста време.

— Няма — каза Ричър. — Гризман ще ни зареже веднага щом се изправи пред по-голям проблем.

— Нима има по-голям проблем от този?

— Той няма представа колко сериозно е положението.

— Трябва ли да му кажем? — попита Синклер. — Трябва ли да изпратим официална молба за съдействие?

— Това би било катастрофа в политически аспект — възрази Уайт. — Демонстрация на слабост. Русия не е толкова далече. Не можем да вадим на показ мръсните си ризи.

— И бездруго е прекалено късно — добави Уотърман. — На германците ще им трябва половин ден, за да ни отговорят. После ще ни трябва още един ден, за да влязат в час. Може дори повече, защото те започват от нулата. Което означава, че Уайли ще разполага с трийсет и шест часа преднина. За толкова време може да стигне където си иска. Германия вече е голяма страна.

Кабинетът на Дремлер се намираше на четвъртия етаж на сграда, която бе изцяло негова собственост. Той слезе с асансьора, произведен през петдесетте години. Бавен, но надежден. Трябваха му двайсет секунди, за да се спусне във фоайето. За това време Дремлер вече бе продал трийсет и три чифта обувки, внос от Бразилия. Статистика, която галеше ухото. Един милион чифта седмично. Над петдесет милиона чифта годишно.

Той напусна сградата и се озова навън, под лъчите на бледото обедно слънце, на три преки от бара с лакираната дъсчена фасада. До неотдавна подобен час се смяташе за твърде ранен за обедна почивка, но днес заведението вече бе пълно. Новото стъпаловидно работно време предполагаше безкрайна върволица от обедни почивки през целия ден.

Дремлер си проправи път сред тълпата, като кимаше на едни и поздравяваше други. Запъти се към Волфганг Шлуп, който седеше край бара. Определено не бе от най-впечатляващите представители на човешката раса. Черна коса, черни очи, слабо, мургаво лице, дребен и кльощав. Но беше полезен. И можеше да стане още по-полезен. Дремлер си проправи място първо с рамо, после с лакти и застана с гръб към салона.