Лий Чайлд - Вечерен курс

Бръснарят смени бръснача с ножици и се зае с косата на Ричър. Ричър не му обърна внимание и впери поглед в плаката на витрината. Двайсет и четири различни прически. Огледа ги една след друга, внимателно, сякаш ги изучаваше — от първата, най-обикновената, в редицата до последната, доста сложна и известна като патешка опашка или патешки задник, в долния край.

После погледът му се върна на мохиканската прическа.

— Какво смяташ? — попита го фризьорът.

— За кое? — отвърна Ричър.

— За новата си прическа.

Ричър се погледна в огледалото.

— Готов ли си вече?

— Съмняваш ли се?

— Сякаш изобщо не съм се подстригвал.

— Именно! — кимна германецът. — Най-добрата прическа изглежда така, сякаш е била направена преди седмица.

— И трябва да платя пет долара за прическа, която изглежда вече обрасла?

— Това е фризьорско ателие. А аз съм творец.

Ричър замълча.

Погледна отново към прическата тип мохикан. После бръкна в джоба си, подаде банкнота от пет долара и попита:

— Имате ли телефон?

Фризьорът посочи стената. Стар телефон „Ма Бел“. Целият метален. По-подходящ за навеса на някоя бензиностанция, отколкото за фризьорски салон, но усилието заслужаваше похвала.

— Работи ли? — попита Ричър.

— Разбира се, че работи. Това е Германия. Сменихме окабеляването и го превърнахме в нормален телефон.

Ричър набра номера от визитката на Гризман. Онази от плика с отпечатъка. Прозвуча очаквания сигнал. Телефонът работеше. Наистина бе реновиран. Германия все пак.

Вдигна Гризман.

— Ние с вас сме двама обикновени полицаи, които се надяват на взаимни услуги.

— Ще проверите отпечатъка — отвърна Гризман.

— Ако и вие направите нещо за мен.

— Какво?

— Всъщност две неща. Да разположите хора с коли около бара. Онзи, който Клоп посещава. С радиостанции. И да следите за мъжа от портрета. Но без да се набивате на очи.

— А другото?

— На пет преки от бара има един апартамент. Същото, коли и радиостанции. Напълно незабележими. Рано или късно саудитецът ще се появи. Ще отседне в апартамента за кратко, после ще излезе и ще отиде на срещата. Трябва да научим, когато излезе, при това в реално време.

— Това са много хора и много коли.

— Нали сме в Европа? За какво иначе са ви тези хора и тези коли?

— Кога?

— Незабавно.

— Невъзможно. Трябва време, за да се организира.

— Искате ли да проверя отпечатъка или не?

Гризман помълча за секунда, после отговори утвърдително с малко повече ентусиазъм, отколкото Ричър бе очаквал. Шефът на следователите преливаше от институционална гордост. Искаше непременно да реши случая.

— Постарайте се заради мен и аз ще се постарая заради вас — каза Ричър.

— Добре — прие сделката Гризман.

Ричър позвъни в хотела и помоли да го свържат с Нили. Завари я в стаята ѝ.

— Трябва ми Ороско — каза той. — Веднага. Пет минути по-късно двамата с теб трябва да се срещнем със Синклер.

— Тя и бездруго те търси. Има нещо за теб.

— Какво?

— Нямам представа. Свързано е с Вандербилт. Много е развълнувана.

— Кажи на Ороско, че съм в една бръснарница на три преки от хотела. Нека побърза.

— Какво си открил?

— Знам кой е американецът.

Фризьорът направи кафе, а Ричър седна на бръснарския стол и започна да отговаря на въпроси, свързани с детските му спомени за някогашна Америка. Опитва се да улови духа на времето, помисли си Ричър. Истината бе, че Ричър бе прекарал почти цялото си детство извън територията на континенталните щати. Беше син на офицер от морската пехота, който бе служил на различни места по света. Ричър бе пътувал с него. Брат му и майка му също. Като семейство. Далечният изток, Тихият океан, Европа. Десетки военни бази. Което му помагаше в известен смисъл. Някогашна Америка се бе превърнала в нещо като мит за Ричър. Затова той повтори същите измислици, с които бе живял някога — машините за дъвка, кадилаците с перки, безкрайното слънце, автокината и сервитьорките на летни кънки, чийзбургерите и студената кока-кола в зелени стъклени бутилки, бейзболните мачове по радиото… Усмивката на домакина ставаше все по-широка и по-широка, сякаш енергията в помещението наистина достигаше задоволително ниво.

В един момент колата на Ороско спря отвън на улицата и Ричър побърза да се присъедини към него. Когато се настани отпред, Ороско отбеляза:

— Хубава прическа.

Ричър прокара пръсти през косата си.

— Личи ли си, че се подстригах? — попита той.