Лий Чайлд - Вечерен курс

Вече бе трета.

Ричър и Нили напуснаха стаята на Синклер. Подминаха тази на Ричър и влязоха в стаята на Нили, където не можеха да бъдат подслушвани през стената.

— Нямам представа защо е дошла — каза Ричър. — Не иска да постави апартамента под наблюдение.

— Тук е, защото нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.

— Но прави съзнателни усилия да го сведе именно до нула.

— Така ли?

— Какво имаш предвид?

— Няма значение — отвърна Нили. — Почини си. На Източното крайбрежие ще започнат работа след един час. Тогава ще се срещнем. Не се съмнявам, че конферентният разговор ще повдигне духа ни.

Ричър излезе да се поразходи. Озова се на улица, изпълнена с магазини за мъжко облекло и аксесоари. Колани, ръкавици, часовници, портфейли. Дрехи и какво ли още не. Приличаше на импровизиран мол под открито небе. Отби се в един по-непретенциозен магазин и си купи бельо и нова тениска. Черна, от качествен памук. Струваше четири пъти повече, отколкото бе свикнал да плаща. Но му ставаше идеално. Германците бяха високи. Не толкова високи, колкото холандците, които бяха световни шампиони в това отношение, но като цяло бяха по-високи от американците.

Той се преоблече в пробната на магазина и изхвърли старите си дрехи в кошчето. Нили беше права. Липсваха милиони дребни неща. Масленозелената тениска, която бе съблякъл току-що например, нямаше да се върне в склада, нямаше да бъде вписана като изгубена или унищожена и съответно извадена от инвентарния списък, а щеше да остане завинаги в него.

Ричър продължи с разходката. Малко по-надолу откри фризьорски салон, който май играеше ролята на неофициално средище на търговската улица. Беше обзаведен така, че да наподобява старите американски бръснарници. Два винилови стола, по които имаше повече хром, отколкото по някой кадилак. Голям стар радиоапарат на лавицата. Не бе поставен с цел реклама, а просто като вещ, която носи духа на епохата. Наблизо нямаше много американски военни. А и подстригването при гарнизонния фризьор винаги излизаше по-евтино. Опитното око на Ричър прецени, че мястото прилича повече на американска закусвалня, отколкото на бръснарница, но усилията на собственика му заслужаваха признание. На витрината бе окачен плакат. Отпечатан в Щатите. Ричър бе виждал стотици такива. Черно-бели рисунки с молив на двайсет и четири глави, всичките с различни прически, така че клиентът да посочи, вместо да обяснява. В горния ляв ъгъл се намираше стандартната войнишка прическа, следвана от бокс, полубокс, платформа и прочие, като с приближаването към долния десен ъгъл названията им ставаха все по-дълги, а самите прически — все по-странни. Тук бе и т.нар. мохикан, плюс още няколко, в сравнение с които мохиканът изглеждаше направо консервативен.

Мъжът вътре покани Ричър да влезе.

— Колко? — попита безмълвно Ричър.

Мъжът вдигна ръка с пет изпънати пръста.

— Пет какво? — не разбра Ричър.

Човекът отиде до вратата, отвори я и каза:

— Пет американски долара.

— Моят фризьор взема по-евтино.

— Само че аз съм по-добър. Не се съмнявам, че носиш униформите си на шивач, за да ти пасват по-добре.

— Приличам ли ти на човек, който носи униформа?

— О, я стига!

— Пет долара? — отвърна Ричър. — Спомням си времето, когато срещу пет долара човек можеше да си купи два хамбургера и билет за кино на задните редове. Плюс такси за мацката, ако се скарате междувременно. Подстригването и бръсненето излизаха два кинта.

— Харесва ти, нали?

— Кое?

— Не ме попита случайно.

— Понякога се изтървавам, но не повече от една дума.

— В такъв случай не ме попита случайно. Мястото ти харесва. Усетил си енергията му.

— Какво съм усетил?

— Бръснарницата ти харесва.

— Предполагам.

— В такъв случай можеш да я подкрепиш, като платиш пет долара.

— Нямам нужда от прическа.

— Знаеш ли каква е разликата между теб и мен? — попита германецът.

— Каква? — отвърна Ричър.

— Виждам косата ти през витрината.

— И?

— Имаш нужда от подстригване.

— За пет долара?

— Ще добавя безплатно бръснене.

Което се оказа доста приятно и дори луксозно изживяване. Водата бе топла, а пяната мека и пухкава. Бръсначът идеално наточен, острието му бе тънко почти една молекула и съскаше по кожата.

Огледалото обаче бе помътняло и там, където кожата на Ричър трябваше да изглежда розова, тя бе като загоряла от слънцето. Въпреки това изглеждаше добре. Да струва най-много един долар, помисли си Ричър. Което означава, че подстригването струва четири. Пак е страшно много.