Лий Чайлд - Вечерен курс

Синклер посочи призрачните ракети и попита:

— Възможно ли е тези неща да се откраднат и продадат?

— Не и за сто милиона долара — отвърна Нили. — Това е проблемът. Обсъждахме го безброй пъти. Получава се омагьосан кръг. Няма средно положение. Всичко се обезцени. Русия и Китай предлагат толкова много евтино старо оръжие, а и новото хем е евтино, хем леснодостъпно. След като Стената падна, за оръжейните производители настанаха трудни времена. Започват да се тревожат. Подложени са на силен натиск. Всеки месец някъде по света се организира изложение на военна техника. Разполагаш ли с добре подплатена чекова книжка, можеше да получиш всичко. Освен ядрени оръжия. Което само доказва мнението ми. Няма средно положение. Искаш ли да изкараш сто милиона, трябва да продадеш ядрено оръжие.

— Не изричай на глас тази дума!

— Налага се, госпожо. Дори само за да отхвърлим предположението ми. Разполагаме с бомби, складирани във военновъздушни бази у дома, с ракети в силози в разни пустини, с ракети в подводници дълбоко в морето. Всички те се охраняват най-строго и веднага ще разберем, ако изчезне дори една. Най-малкото и вероятно най-достъпното попълнение в арсенала ни е междуконтиненталната балистична ракета „Минитман“. Но да продадеш и доставиш Бруклинския мост на която и да било точка по света е хиляда пъти по-лесно, отколкото да откраднеш ядрена ракета. Освен това никой не разполага с пълните кодове за активирането ѝ. Разпоредбите изискват кодът да е разделен между двама души. Това е една от основните предпазни мерки.

— Според вас сделката не касае военния арсенал, така ли?

— Освен ако не става въпрос за разузнавателна информация.

— Каква разузнавателна информация може да струва сто милиона долара?

— Нямаме представа.

— Трябва ли да извършим ревизия на военните складове?

— Би отнело прекалено много време. И мога отсега да ви кажа какъв ще бъде резултатът. Липсват милиони дребни неща, но нито едно по-значително.

— Откъде знаеш?

— Щях да чуя, ако беше изчезнало нещо голямо.

— Най-ефективната информационна служба в света — отбеляза Ричър. — Някой току-що го каза.

Всички край масата замълчаха.

— Налага се да поставим тайната квартира под наблюдение — каза Ричър.

— Ще ни трябва първокласен екип — поклати глава Синклер. — А в Хамбург не разполагаме с такъв. Трудно ще оправдаем прехвърлянето на екип от Щатите. Поемането на рискове, при които шансът за успех е едно към десет, не е политически оправдано.

— Дори когато сме изправени пред толкова сериозен случай и времето ни притиска?

— Гризман може да го направи вместо нас — намеси се Нили. — Хората му са доста добри. Снощи ни проследиха до ресторанта. Освен това ни е длъжник. Съобщил е за нас в Щутгарт.

Ричър извади рисунката от джоба си. Американецът. Челото, скулите, дълбоко разположените очи. Дългата коса. Всичко това го правеше лесен за разпознаване. Хората на Гризман можеха да го следят от колите си, разположени на стратегически места. С помощта на радиостанции. Ден след ден. Може да се справят.

— Подобна операция изисква сериозни ресурси. И поглъща доста време. Ще се наложи и ние да направим услуга на Гризман.

— Какво можем да му предложим? — попита Синклер.

— Удушена е някаква проститутка. Той разполага с отпечатък. Иска да го проверим в нашата система.

— Не можем да го направим.

— Вече му го казах.

— Нещо друго?

— Не се сещам. Може би храна. Много храна. Има страхотен апетит.

Тримата отново се смълчаха. Синклер се приведе напред, порови в чантата си и извади дамски портфейл — дебел, кожен, син на цвят, закопчан с кожено езиче. Взе шофьорската си книжка, която бе оставила на масата, до чашата си за кафе, и понечи да я прибере в съответното отделение на портфейла.

После замръзна.

— Книжката ми е тук — каза тя.

Посегна и я извади иззад прозрачното прозорче на портфейла.

Две шофьорски книжки една до друга. Абсолютно еднакви. Съединените американски щати, Вирджиния, номер, име, адрес, дата на раждане, подпис.

Дори снимките бяха еднакви.

Две шофьорски книжки.

Напълно идентични.

Задната част от мозъка на Ричър, която отговаряше за инстинктите, огледа вратите и прозорците, докато предната следваше логиката и анализираше фактите. Логиката и фактите надделяха. Но тъй като чувството за сигурност е опасна илюзия, той каза:

— Може би трябва да влезем вътре.

Нили тръгна първа. Синклер взе чантата си в едната ръка, а портфейла и двете шофьорски книжки в другата и забърза след нея. Ричър вървеше последен. Преминаха през двойните врати и се озоваха в салона за закуска, откъдето се насочиха към стълбите за фоайето. Там нямаше никого.