Лий Чайлд - Вечерен курс

— Изпратиха две доста общи статии, посветени на военната кариера на човека, който ни интересуваше — отвърна Нили. — Всичко, което са успели да открият. Опитали са се да бъдат полезни. Всъщност единият материал не е статия, а реклама. Очевидно защото не са знаели нищичко за нашия човек. В края на краищата това е пресслужба. Но служителите се оказаха доста услужливи и реагираха много бързо.

— Не сте получили никаква информация от службите, които би трябвало да разполагат с повече информация за този човек?

— Все още не.

— Четири месеца необичаен срок ли е?

— Да, особено за Сто и десета специална част, в която служех.

— Военнослужещите ни вече участват в реклами? — учуди се Ричър.

Нили извади за втори път съдържанието на плика. Стар брой на „Арми Таймс“ и реклама на оръжейно изложение. Вестникът бе публикувал статия за съкращения във военната база във Фулда, близо до Франкфурт, където някога се бе разиграла страховита танкова битка. Днес врага го нямаше, а границата се бе преместила стотици километри на изток като при силен отлив. В резултат на това бойните части, разположени на предната линия, останаха като риби на сухо. Някои се придвижиха към новите граници, за всеки случай, други бяха разформировани и оборудването им бе прибрано в огромни складове, където се вмирисваше на нафталин. На активно бойно дежурство бяха останали само пет батареи „Чапарал“, включително тази на дезертиралия войник. Именно нейната снимка бе публикувана в горната част на статията.

Снимката бе доста нагласена. Обективът бе насочен ниско зад войниците и тяхната машина, които стояха обърнати към въображаемата заплаха. Установката върху шасито бе заредена с ракети, насочени някъде ниско към хоризонта, а мъжете се взираха в същата въображаема точка в небето, като някои използваха бинокли, а други засланяха очите си с длан, като че ли слънцето ги заслепяваше. Сякаш фотографът, а и всеки, който гледаше снимката, се бе скрил на двайсетина метра зад тези мъжествени и бдителни стражи. Мъжете приличаха на опитни командоси, силни, целеустремени, енергични. Ричър познаваше доста хора от подобни бойни части. Доколкото знаеше, те се смятаха за нещо средно между обикновен артилерийски екип и палубен екипаж на самолетоносач, в който живееше волният дух на пилотите от „Топ Гън“. Отнасяха се към ракетните си установки като към бойни самолети. Отличаваха се с висок морал и колективен дух. Мъжете от снимката до един бяха с прически тип „мохикан“ с широка пет сантиметра ивица коса, щръкнала с помощта на гел над иначе голите им черепи. Не беше съвсем според устава, тъй като заповед 6703–2 налагаше изричното изискване прическите на военните да бъдат спретнати и консервативни и забраняваше всички необичайни, ексцентрични или фантасмагорични вариации. В случая обаче очевидно някой мъдър командир бе предпочел да си затвори очите. Има битки, които не си струва да се водят, особено когато на хоризонта — буквално при това — ги очакват далеч по-важни конфликти.

Рекламата на оръжейното изложение бе оформена като вестникарска статия, посветена на производител на униформи, разработил нов камуфлажен модел за действия в градски условия. Продукцията му бе предназначена за Министерството на отбраната или за елитните полицейски отряди. Основната снимка сякаш бе направена в гигантско закрито студио. За модели бяха използвани същите войници от „Арми Таймс“ и тяхната ракетна установка. Не се бе променила и позата, която заемаха, но и хората, и машината приличаха на онова, което компютърните специалисти наричат дигитален шум — миниатюрни правоъгълничета във всички нюанси на сивото. Лицата, ръцете и полуобръснатите им глави бяха покрити със същата шарка, както и шасито, и ракетите. Всички позираха на изкуствено създаден фон, нещо като театрален декор от рухнали небостъргачи. Този път обективът бе насочен фронтално, високо над главите на войниците, имитирайки зрителното поле на пилот по време на пикиране. Сякаш към тях се бе устремил щурмови вертолет, за да нанесе превантивен удар. Мъжете и машината почти не се виждаха. Сливаха се в по-малка или по-голяма степен със заобикалящия ги фон. Присъствието им бе почти призрачно. Хем бяха там, хем не бяха. Не се виждаха никакви детайли. Дори ракетите едва се различаваха. Виждаха се единствено мохиканските прически, пет, наредени една до друга, защото единствени не бяха покрити с камуфлажна шарка. Много впечатляващо. Но пък въпросният производител бе разполагал с лукса да проектира пода в студиото и сценографията, използвана за фон, с оглед на своите нужди. Което несъмнено бе подсилило ефекта. Реалният свят можеше да се окаже доста по-различен.