Лий Чайлд - Вечерен курс

Настъпи продължително мълчание. Накрая Уайт заговори:

— Ти си там, на място. Можеш да намериш човека, който му е продал документите, и да разбереш на кое име са издадени. Добре е да знаем датата на раждане и номера на паспорта. Търговците на нелегални документи обикновено пазят подобна информация. За да се подсигурят в случай на нужда. Или за да шантажират клиента.

— Това е равносилно на игра ва банк — отвърна Ричър. — Ударим ли по масата, ще изпаднат в паника. Слухът ще се разнесе много бързо. Нашият човек ще потъне вдън земя. Освен това може да има повече от един паспорт. В града със сигурност има повече от един бар, в който се въртят подобни сделки. Нашият свидетел посещава две такива места.

— Това е най-добрият ни шанс.

— Говори с Ратклиф. Искам да знам с каква свобода на действие разполагам.

Ричър се прибра в стаята и си легна. Беше уморен. Не бе мигнал от трийсет часа. Остави обувките си една до друга под прозореца, а чорапите си върху тях. Сгъна грижливо панталона си и го постави под матрака, за да изглади гънките му през нощта. Свали якето и го закачи на облегалката на стола. Нещо изшумоля в джоба. Пликът на Гризман. Онзи с отпечатъка. Бе решил да го даде на Ороско, но бе забравил.

Следващия път. Може би.

Ричър си взе душ, разчисти дузината зелени брокатени възглавници от леглото, легна и заспа.

Дневният режим на американеца не се бе променял от няколко дни. Започна с десет минути удоволствие и продължи с двайсет минути работа. Удоволствието бе породено от картата на Аржентина. Карта с голям мащаб, добре очертани линии и множество подробности. Ранчото, което се канеше да купи, се намираше по средата на тази страна. Огромен квадратен парцел със страна от точно петдесет километра. От единия до другия край се стигаше за един час, ако се спазваха ограниченията за скоростта на автомобилите в града. Двеста и петдесет хиляди хектара. Ранчото бе толкова голямо, че се виждаше от Космоса. Вярно, не беше колкото Роуд Айланд. Но беше по-голямо от най-голямото ранчо в Тексас, което имаше площ от едва двеста и десет хиляди хектара. Всички изглеждаха миниатюрни в сравнение с овцевъдното ранчо „Ана Крийк“ в Австралия с неговите над два милиона и триста хиляди хектара. Почти колкото Масачузетс. Беше прочел някаква статия за собственика му. Човекът навъртал по сто и петдесет хиляди километра с пикапа си, без нито веднъж да напусне собствената си земя. Въпреки това ранчото в Аржентина попадаше сред десетте най-големи на планетата. Бе наистина огромно. Това беше безспорно. Къщата му щеше да се намира на двайсет и няколко километра зад оградата. Това бе идеалната изолация, от която имаше нужда в новия свят, за чието създаване бе спомогнал.

Той сгъна картата и се зае с двайсетте минути работа, а именно да подобри испанския си, като слуша записи с езикови упражнения. Щеше да има нужда от работници, а не можеше да очаква те да научат английски. Затова се излегна в леглото със слушалки на ушите и започна да слуша, да повтаря, да учи. Накрая се умори и заспа.

Нили почука на вратата на Ричър в осем часа сутринта. Завари го буден. Беше взел душ и се бе облякъл. Беше готов за кафе. Асансьорът приличаше на позлатена клетка за птици, окачена на верига и разположена в шахта от филигранно ковано желязо. Чуха го да идва. Влязоха в него. На пода видяха кредитна карта. Или шофьорска книжка. Или нещо подобно. С опакото към тях. Изпусната случайно най-вероятно. Не беше лична карта, издадена от Федералната република. Цветът беше друг.

Нили се наведе и я взе. Погледна я и каза:

— Дължиш ми десет долара.

Документът беше американски. Шофьорска книжка, издадена във Вирджиния. Снимката бе ясна и контрастна. Жена. Открито, честно лице. Руса коса, средно дълга, оформена небрежно, най-вероятно с пръсти. Мариан Синклер. Беше на четирийсет и четири, а домашният ѝ адрес се намираше в Александрия. Къща в предградията, ако се съдеше по улицата и номера.

Ричър извади парите от джоба си. Отдели две банкноти от по пет долара и ги подаде на Нили.

— Трябва да се е настанила току-що. След нощния полет. Губя форма. Не мислех, че ще дойде. И определено не мислех, че е от хората, които могат да изгубят шофьорската си книжка в асансьора. Та тя е вторият човек в Съвета за национална сигурност, за бога! Бъдещето на света зависи от нея.

Асансьорът пристигна на партера. Излязоха във фоайето. Салонът за закуска се намираше в сутерена. Слязоха по витата стълба и се озоваха в красиво помещение с широко отворени двойни стъклени врати и английски двор. Видяха Синклер на една маса навън, озарена от утринното слънце. Пиеше кафе. Ядеше сладкиш. Облечена с черна рокля. Пристъпиха към нея и я поздравиха: