Лий Чайлд - Вечерен курс

— Няма да се срещнат в Маклийн, Вирджиния. Това е сигурно. Докато съществува вероятност да се срещнат отново в Хамбург. Може да е малка, но не бива да я изключваме. Нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.

Синклер се замисли. От телефонната линия се разнасяше само пращене. Накрая Синклер каза:

— Добре, но стойте далече от тайната им квартира.

— Дори това да означава да пропуснем срещата?

— Ще обсъдим въпроса, ако се стигне дотам. Искам да сте наясно, колеги. Решението не е ваше.

В Джалалабад обядът току-що бе приключил и жените бяха изнесли чиниите. Мъжете в белите роби седяха в малката душна стая. Половината от разговора им се състоеше от предпазливи ритуални напомняния, че все още не са постигнали нищо. Нищо окончателно. Нищо сигурно. Бяха близо до целта, но не я бяха осъществили. Цитираха стари поговорки и племенни мъдрости за това как не бива да броят пилетата, преди да са се излюпили яйцата. Другата половина от разговора им бе посветена именно на броенето на пилетата. Брояха ги отново и отново. Унасяха се в бляскави мечти. Съставяха списъци, коригираха ги непрекъснато, усмихваха се и се въртяха на възглавниците си. Преживяването бе почти еротично.

Трябваше да изберат десет града. Съгласиха се, че трябва да включат Вашингтон, Ню Йорк и Лондон. Тези три имена бяха задължителни. Оставаха още седем. Париж щеше да заеме четвърто място в техния списък. Следван от Брюксел заради командването на НАТО и Европейския парламент. И Берлин. Защо не? Оставаха още четири. Москва можеше да се окаже важна цел заради братята им в източната част на Европа. Очевидно трябваше да включат и Тел Авив, но това бе предмет на отделен разговор. Оставаха още два града. Амстердам? Чикаго? Лос Анджелис? Мадрид?

За пореден път си напомниха, че е рано да броят пилетата. Решимостта им устоя не повече от минута. Потънаха в тишина, след което се впуснаха в спор за четвъртото място. Трябваше ли Сан Франциско да отиде преди Париж? Мостът „Голдън Гейт“?

Американецът слезе на една от търговските улици в центъра. Усмихваше се едва забележимо. Автобусът бе намалил скоростта, за да завие покрай една градинка, и през прозореца той бе зърнал двама мъже, с които бе правил бизнес в бара. Седяха на пейки. Светът е малък. С тях бяха двама приятели, мъж и жена. Мъжът бе облечен с абсолютно същото джинсово яке като него. Да, светът наистина е малък. Какви бяха шансовете да срещне човек със същото яке?

Американецът прекоси павирания площад и спря пред бюро за обмяна на валута. Размени марки и долари за аржентински песо. Направи същото и в друго бюро на съседната улица, после в още едно. Винаги използваше употребявани, дори смачкани банкноти с различни номинали. И винаги пари в брой срещу пари в брой. Малки суми. Които няма да привлекат внимание. И няма да оставят писмени следи.

Смени последната сума на гишето в железопътната гара. Която се бе превърнала в едно много тъжно място. Пълно с бездомници и откачалки, които се мотаеха из нея. Видя джебчии, които се оглеждаха внимателно, пъхнали ръце дълбоко в огромните си джобове. Видя графити, изрисувани със спрей по стените. Ситуацията не можеше да се сравнява с Южен Бронкс, центъра на Детройт или южните квартали на Лос Анджелис, но бе необичайна за Германия. Обединението се бе оказало бреме и в икономическо, и в социално отношение. А също и в психическо. Той бе наблюдавал целия този процес. Можеше да го оприличи на охолен живот с щастливо семейство в хубава малка къща. Който изведнъж е бил съсипан от пристигането на цяла тайфа роднини. Появили се незнайно откъде хора, които не умеят да ползват нож и вилица. Невежи, необразовани и… умствено изостанали. Но германци като теб. Сякаш някой е откраднал брат ти при раждането му и го е заключил в килер. Изведнъж той се появява на четирийсет и няколко, блед, прегърбен, примигващ объркано. Трудна ситуация.

Американецът преброи аржентинските песо и остана доволен. Щеше да ги използва само за непредвидени разходи, нищо друго. Банкерът щеше да преведе голямата сума, както се бяха разбрали, по електронен път, телекс или какъвто друг таен начин ползваха банките. Парите му трябваха за бакшиши, таксита, носачи на летището. Нищо повече. Първо трябваше да купи дрехи. После да се отбие в аптека. Следваха магазини за железария, оборудване за къмпинг, играчки.

Ричър и Нили излязоха да вечерят рано. Бяха забелязали доста ресторанти в квартала. Избраха заведение, което залагаше на скарата и печените картофи и се намираше в сутерен на три стъпала под нивото на улицата. Салонът се отличаваше с кафява дървена ламперия по стените и високоговорители на тавана, от които звучеше акордеон.