Лий Чайлд - Вечерен курс

Паниката в очите на мъжа се засили. Той отвори уста, но не успя да изрече нито дума.

— Кой ви каза да дойдете тук днес?

Мъжът посочи онзи, който лежеше на пода.

— Той.

— Защо? — попита Ричър.

— Продаваме разни неща.

— Къде?

— В бара.

— Какви неща?

Мълчание.

— Големи или малки? — попита Ричър.

— Малки.

— Пистолети?

Мъжът кимна.

— Берета М-девет?

Ново кимване.

— Нещо друго? — продължи Ричър.

— Не.

— Добре, продавате крадени оръжия на скинарите. Поздравления. Нови или стари?

— Само стари.

— Откъде ги вземате?

— От камионите, с които ги карат за претопяване.

Ричър кимна. Бракувано оръжие, вписано като негодно или унищожено, но така и не успяло да стигне до пещите. Нищо ново.

— Муниции? — попита той.

— Да — отвърна мъжът.

— В същия бар?

— Да.

— Как се сдобихте с фалшивите лични карти?

— От същото място. От бара. Там има един немец…

— Какво друго се случва там?

— Най-различни сделки.

— Често ли ходиш там?

Мъжът погледна приятеля си, който продължаваше да лежи на земята. После кимна.

— Там продаваме нещата.

Ричър извади полицейската рисунка от джоба си. Американецът. Челото, скулите, дълбоките орбити. Небрежната прическа. Разгъна рисунката, приглади я и я сложи на масата.

— Виждал ли си го там? — попита Ричър.

Мъжът погледна рисунката.

— Да, виждал съм го — каза той.

Нили остави телефона, благодари с мимики на старата дама и се върна при масата. Ричър я посрещна с думите:

— Този е видял нашия човек в бара.

— Колко пъти? — попита Нили.

— Май че бяха три — отвърна мъжът.

— За какъв период от време?

— Последните няколко месеца. Веднъж или два пъти носеше шапка.

— Каква шапка?

— На някакъв отбор май. Може би от Националната футболна лига. Нещо с червена звезда.

— Знаеш ли името му?

— Не.

— Какво прави той в бара?

— Нищо особено.

— Служи ли в армията?

— Последния път, когато го видях, нямаше шапка и косата му бе прекалено дълга.

— Кога беше това?

— Преди две седмици.

— И какво правеше той преди две седмици?

— Седеше на една маса до прозореца и пиеше бира.

В този момент американецът чакаше градския автобус, който да го отведе в центъра. Имаше доста задачи. Неща, които да свърши в последния момент, и дълъг списък с покупки. Хамбург бе оживено пътническо пристанище, в което непрекъснато акостираха фериботи и круизни лайнери, затова лесно щеше да се подготви за пътуването. Трябваше да вземе и подходящи дрехи за дълъг преход. Щеше да пазарува от различни магазини и да плати само в брой. Графикът му бе натоварен, но така се налагаше. Часовникът отброяваше секундите.

Автобусът пристигна и американецът се качи.

Ричър вдигна мъжа от пода на кафенето и го замъкна на тротоара. Нили пое партньора му. Погледнаха картата на Нили и се запътиха към близката градинка. Онзи, когото Нили бе ударила, куцаше и влачеше крак. Носът му бе счупен от втория удар с коляно. Това определено не го правеше по-красив. Нито по-грозен.

Добраха се до градинката и седнаха на две пейки. Нили и Глупавия, както го нарече Ричър наум, заеха едната, Ричър и Пребития се настаниха на другата. Зачакаха. Глупавия мълчеше. Изглеждаше уплашен от Нили. Може би не беше чак толкова глупав. Пребития се съвземаше бавно. Ричър го усети, че започва да става неспокоен. Да се оглежда, да изчислява ъгли, да преценява вероятности. В един момент по улицата избоботи бавно градски автобус, огромен и шумен, пълен с пътници, насочили се към центъра на града. Ричър долови, че пленникът му се напряга. Шумът и суматохата предлагаха удобна възможност за бягство, затова Ричър постави ръка на врата му — отстрани приличаше на приятелски жест — и стисна. Мъжът изохка тихо и се отпусна, а автобусът отмина.

Продължиха да чакат. Следобедът започна да прелива във вечер. В един момент до бордюра спря синя кола. Голям опел, седан. Произведен от „Дженерал Мотърс“. Зад волана седеше мъж в американска бойна униформа. До него седеше още един военен. Зад тях се виждаше плексигласов панел, който разделяше салона на автомобила от тавана до пода. Полицейска кола.

Пътникът излезе. Нисък, набит, мургав. Мануел Ороско. Сравнително ново попълнение в 110-а специална част. Не се бъзикай със специалните следователи. Любим негов израз. Добър приятел.

— Мислех, че са те пратили на някакъв курс — заяви Ороско.

— Това ли си чул? — отвърна Ричър.