Лий Чайлд - Вечерен курс

— Ето ги — каза Нили.

Ричър видя двамата мъже. Изглеждаха точно както ги бе описала Нили: трийсетинагодишни, по-едри от нея, по-дребни от него. Около метър и осемдесет, деветдесет килограма. Къси коси. Вървяха като американци. И бяха облечени като американци. По-конкретно, особено за опитно око, облечени като американски военни в отпуск. Облечете някой цивилен в униформа за час-два, колкото да изиграе роля в киното или да отиде на бал с маски, и ще видите, че изглежда нелепо в нея, че се чувства непривично и некомфортно. По същия начин облечете някой войник, който не е свалял униформата през последните десет години, в джинси и яке, и той също ще изглежда нелепо в цивилни дрехи. Защото няма да е свикнал с тях. Ще изглежда прекалено спретнат, с остри като бръснач ръбове на панталона, а и позицията на тялото му ще го издава, тъй като ще върви с изправени рамене и ще крачи отмерено.

Мъжете се появиха и подминаха сладкарницата, както Ричър и Нили бяха подминали бара, без да забавят, без да ускорят, вперили погледи право пред себе си, оглеждайки улицата с периферното си зрение. Широки обветрени лица, напукани ръце, покрити с мазоли. Сержанти най-вероятно. Професионални военни, ако се съди по вида им. Единият прошепна нещо на другия, той кимна и двамата влязоха в сладкарницата от другата страна на улицата, на двайсетина метра от Ричър и Нили. И в двете посоки се движеха коли, а тротоарите бяха изпълнени с хора, тръгнали на пазар, или служители от близките офиси. Мъжете се настаниха до прозореца, като се преструваха, че не забелязват Ричър и Нили, също както Ричър и Нили се преструваха, че не гледат към тях.

— Кои са те? — попита Ричър.

— Не мога да преценя само по външния им вид.

— Някакви догадки?

— Очевидно военни. Най-много сержанти. Вероятно не са от бойна част. Старите сержанти от бойните части изглеждат по различен начин. Тези се занимават с нещо друго.

— Но не работят зад бюро.

— Съгласна. Помощни войски най-вероятно. Транспортни може би. Нищо чудно да товарят камиони. И да ги разтоварват. Ти какво смяташ?

— Чудя се защо са тук — отвърна Ричър. — Как са разбрали къде да ни намерят?

— Гризман? Може той да им е позвънил веднага след като ни остави пред хотела.

— Но ние не отседнахме в същия хотел. Не може да са ни проследили от там. Защото не тръгнахме от там.

— Което означава, че имаме изтичане на информация от Съвета за национална сигурност. Само те знаят в кой хотел сме отседнали. Което е абсурдно.

— Добре. В такъв случай не са ни проследили от хотела. Ние сами сме се натъкнали на тях. Чакали са тук.

— Защо?

— Може барът да е място за срещи на съмишленици и приятели. А може тук да идват всякакви хора. Може да въртят някаква търговия. Какво се случва, когато двама военни полицаи се появят изневиделица в града? Поставят наблюдатели, ей така, за всеки случай. И ние се появяваме. Току-що сме задействали сигнализацията им.

— Те не знаят, че сме служители на Военната полиция. Не знаят имената ни. Никой не знае, че сме в страната.

— Ние как разбрахме за Хелмут Клоп?

— Гризман е предал някакъв тъп полицейски доклад. Пратил го е в консулството.

— Защото е добросъвестен гражданин?

— Не, защото пази огромния си задник.

— Човек като него несъмнено би изпратил доклад за двама американски военни, попаднали в полезрението на полицията във връзка с разследване на убийство. Които минавали покрай местопрестъплението и се престрували на туристи. Имената ни бяха записани черно на бяло. Затова е решил да препрати доклада. Най-вероятно директно в командването ни в Щутгарт. Където някой го е прочел, видял е, че доскоро сме служили в Сто и десета специална част, и е задействал аларма. Натиснал е червеното копче като в някоя банка. Никой не знае нищо, но вижда, че в града пристигат разни хора. Защо са дошли? Започнали сме мащабно издирване. Ще настъпим доста хора по мазолите.

— Смяташ ли, че тези двамата са свързани с хората, които търсим?

— Ти поеми този вляво и можеш да получиш медал за заслуги.

— Никога няма да връчат медал за заслуги на обикновен сержант.

— Не, не са хората, които търсим. Късметлия съм, но не чак толкова.

— Кои са тогава?

— Не мога да преценя само по външния им вид — отвърна Ричър.

Двамата изядоха последните си трохички ябълков щрудел — макар да се наложи да ги преследват по чиниите си, — изпиха кафето, като оставиха само мътна утайка на дъното на чашите си, станаха рязко и се отправиха към вратата.