Лий Чайлд - Вечерен курс

Ричър и Нили се запровираха между пешеходците по тротоарите и колите на улицата, след което се насочиха право към второто кафене от другата страна. Видяха през витрината, че двамата мъже се сепват и се изправят на крака. Прекалено късно. Седяха от противоположния край на ъглова маса за четирима, която предоставяше отлични възможности за наблюдение. В същото време обаче между тях и останалата част от помещението стояха два празни стола. Нили влезе първа и се настани на единия стол. Ричър я последва по петите и седна на другия. Което означаваше, че преследвачите им се озоваха в капан. Всички мина тихо и кротко, съвсем цивилизовано дори, но двамата непознати не можеха да се измъкнат. Не и докато Ричър и Нили не станеха от местата си и не им направеха път. Което нямаше да се случи скоро.

— Чуйте ме внимателно, момчета — започна Ричър, — защото ще го кажа само веднъж. Ще ви направим предложение, което важи само тук и сега. Ще ви помогнем, ако можем. Минимални присъди в замяна на пълни самопризнания. Освен ако не сте свързани със случая, който разследваме. Аз лично не мисля, че сте свързани с него. Струвате ми се крайно неподходящи.

— Разкарайте се! — озъби се мъжът отляво.

Беше по-близо до четирийсетте, отколкото до трийсетте, със започнала да посивява къса черна коса и едро, месесто лице, което приличаше на пържола алангле. Имаше черни очи и мазоли по ръцете. Акцентът го издаваше, че е от Арканзас, Тенеси или евентуално от Мисисипи.

— Знаете имената ни, защото някой ни е проверил и е вдигнал тревога. Следователно знаете, че сме военни полицаи. От този момент вече сте под арест.

— Не можете да го направите!

— Разбира се, че можем. Уставът ни го позволява. Ако искаме, можем да арестуваме дори председателя на Съвета на началник-щабовете. Трябва да разполагаме със солидни улики, но на теория можем да го направим. За разлика от него вие не представлявате никакъв проблем.

— Ние сме извън вашата юрисдикция.

— Твърде смело изказване.

— Не сме военни.

— Мисля, че сте.

— Дори не сме американци.

— Мисля, че сте.

— Грешите.

— Докажете го. Носите ли лични документи?

— Разкарайте се! — повтори мъжът отляво.

— Законът в Германия изисква да докажете самоличността си при поискване от полицията.

— От немската полиция, не от вас.

— Много бъркате. Запътили сте се към максимална присъда.

Мъжът не отвърна нищо. Спътникът му следеше разговора като зрител, който наблюдава тенис мач — погледът му сновеше напред-назад.

— Покажете ми документи — настоя Ричър.

Мъжът отляво каза:

— Искаме да си тръгнем. Моля, направете място.

— Няма да стане.

— Ще направим така, че да стане.

— Можете да опитате — отвърна Ричър. — Но ще пострадате. Нямате представа срещу какво се изправяте.

— Имаш твърде високо самомнение.

Ричър кимна към Нили.

— Говоря за нея. Аз съм тук, за да разчистя бъркотията.

Двамата мъже насочиха погледи към Нили. Черна коса, черни очи, слънчев загар. Красива жена. Тя им се усмихна. Бе опряла ръце на масата. Ричър забеляза ноктите ѝ. Добре оформени, с искрящ безцветен лак. Явно бе лакирала дясната си ръка с помощта на лявата. Никога не би използвала салон за красота. Не понасяше някой да докосва ръцете ѝ. Тя погледна първо единия, после другия.

Мъжът отляво сви рамене, надигна се на сантиметър-два от стола и бръкна в задния джоб на панталона си. Другият направи същото. Ричър не откъсваше поглед от тях. Чувстваше се в относителна безопасност. Никой не носи оръжие в задния джоб на панталона си. Неудобно. И труднодостъпно.

Мъжете извадиха две лични карти. Пластмасови, с размерите на кредитни карти. Но не бяха кредитни карти. А лични карти, последвани от шофьорски книжки. И на двете пишеше Bundesrepublik Deutschland . Федерална република Германия. Снимките бяха техните. Мъжът вляво се казваше Бернд Дюрнбергер, а другият вдясно — Клаус Аугенталер.

— Германски граждани ли сте? — попита Ричър. Мъжът вляво прибра личните карти и кимна.

— Натурализирани?

Той кимна отново.

— Положихте ли изпит?

— Разбира се.

— Труден ли беше?

— Не особено.

— В коя провинция се намираме?

— Германия.

— Това е страната. Тя е федерална република. Неслучайно се нарича Bundesrepublik . Означава, че има щати като Америка, или провинции, както ги наричат тук. С тази разлика, че са шестнайсет, а не петдесет. Принципът обаче е същият.

— Май съм забравил.

— Хамбург — отвърна Ричър.