Лий Чайлд - Вечерен курс

— Съжалявам, братко — каза сомалиецът.

Куриерът затвори очи. Няма да използват пистолети, помисли си той. Не и в центъра на Киев. Ще използват ножове.

Не позна. Използваха чукове.

В Джалалабад беше четири и половина следобед. В бялата кирпичена къща сервираха чай. В малката душна стая влезе новият куриер. Беше жена. Двайсет и четири годишна, с дълга черна коса и кожа с цвят на чай. Бе облякла бяла риза с множество халки и джобчета, панталон в цвят каки и ботуши. Стоеше мирно пред двамата мъже, излегнали се на възглавниците си.

— Въпросът е много важен — започна високият, — а също и бързината. Затова ще летиш направо от Карачи. Предпазните мерки са излишни. Никой не те е виждал преди. Ще се срещнеш с един американец и ще му кажеш, че приемаме цената. Повтарям, приемаме цената. Разбираш ли?

— Да, господине — отвърна жената.

Дебелият добави:

— Американецът няма да спомене цената, а ти няма да го питаш. Тя трябва да остане тайна. Защото той е ядосан, че го принудихме да я свали толкова много. Освен това не искаме останалите да си помислят, че сме се разорили и не можем да си позволим повече пари.

Жената кимна леко.

— Кога заминавам? — попита тя.

— Веднага — каза високият. — Ще пътуваш цяла нощ. Трябва да хванеш сутрешния полет.

След като обядваха, Гризман откара Ричър и Нили до хотела, в който бяха отседнали миналия път. Те му благодариха, но не се настаниха в него, след като изпратиха полицая. Ричър не обичаше да отсяда два пъти на едно и също място. Въпрос на навик. Напълно излишен, ще кажат някои. А той щеше да им отвърне, че е на трийсет и пет и още е жив. Това говореше достатъчно.

Огледаха картата на Нили. Тя посочи с пръст апартамента на иранеца.

— Разбира се, може да разполагат с повече от една секретна квартира.

— Възможно е — съгласи се Ричър. — Това е игра на проценти и вероятности.

Тръгнаха пеша и откриха улицата, по която бяха минали предишния път, онази с четирите полицейски автомобила. Същата, на която бе убита проститутката. Завиха надясно право към тайната квартира. Приближиха я, но не прекалено и огледаха мимоходом страничните улички. Нямаше да е лесно. За разлика от други градове по света тук нямаше големи рекламни надписи. Нито искрящи неонови реклами, нито онези старинни на вид метални табели, които се полюшваха над магазините. Вероятно бяха забранени от чисто естетически съображения. Всяка търговска реклама подлежеше на индивидуално одобрение. Видяха фирма за автомобили под наем, която заемаше два съседни офиса на партера. Някои магазини и ателиета за услуги сами разкриваха дейността си. При други нещата не бяха толкова ясни. Ричър влезе в едно фоайе с фотьойли и рецепция, тъй като го взе за лоби на хотел, но се оказа солариум. Кабинките бяха разположени отзад и не се виждаха от улицата. Жената на рецепцията се засмя, но бързо се овладя и им препоръча бутиков хотел на съседната пряка. Мястото се оказа отлично, поне на пръв поглед. На прага стоеше портиер с цилиндър, готов да им отвори вратата.

— Имаш ли пари? — попита Нили.

— Ратклиф ще плати — отвърна Ричър.

— Той не знае, че сме тук.

— Ще му се обадим. И бездруго трябва да го направим.

— Откъде?

— От някоя стая. Твоята или моята.

— Още нямаме стаи. Едва ли ще ни настанят, ако не предплатим.

Ричър извади рулото с банкноти, което винаги носеше със себе си. Няколко пъти бе изваждал различни суми от него, но така и не ги бе възстановявал. Затова сега разполагаше със скромна сума. Същото се отнасяше и за Нили.

— Ще вземем една стая — каза Ричър. — Засега. Докато не им звъннат от Съвета за национална сигурност.

Нили се сепна в първия миг, но после кимна:

— Добре.

Влязоха в хотела.

В този момент американецът се намираше на три преки от тях. Тъкмо намаляваше, за да спре пред офиса на фирмата за автомобили под наем, който Ричър и Нили току-що бяха видели. Беше се отбил в Грьонинген за ранен обяд. С чаша вино. Бе решил да не бърза, да остави организма да преработи алкохола. За всеки случай. Законът бе доста строг. Затова се разходи из града. Оказа се доста приятен. После се качи в колата, прекоси напълно формалната граница, излезе на магистралата и подкара към Бремен, после продължи към Хамбург. Наслаждаваше се на всеки километър. Изпитваше нещо като преждевременна носталгия. Щеше да мине много време, преди отново да види Европа. Ако изобщо я видеше някога.

Върна ключовете и си тръгна пеша. Напусна квартала и се насочи към морето. Към своя апартамент. Който бе наел, а до края на договора оставаше по-малко от месец. Така нямаше да му се наложи да плаща излишни пари.