Лий Чайлд - Вечерен курс

Стаята, която получиха, бе с тъмнозелени тапети и акценти с цвят на калай. Телефонът обаче работеше. Ричър се свърза с дежурния служител на Агенцията за национална сигурност, който пое ангажимента да уреди престоя им в хотела чрез консулството. После предаде слушалката на Уайт, който каза:

— Вандербилт провери връзката с Швейцария. Върна се четири години назад. После направи повторна проверка. В деня, който ни интересува, в Германия е имало точно сто американски граждани, които са посещавали Цюрих по някое време преди това.

— Полезни данни — отбеляза Ричър, — но не ни дават нищо сигурно. Може да е използвал Каймановите острови. Или Люксембург. Или Монако. И да е отишъл в Цюрих на почивка. Аз самият съм го правил и не влязох в нито една банка по време на престоя си там.

— Ясно — отвърна Уайт.

— Но предай на Вандербилт, че му благодаря.

След Уайт се обади Уотърман, който каза:

— Притесняват се за теб.

— Кой? — попита Ричър.

— Ратклиф и Синклер.

— Той каза да проверим всички възможности. Няма смисъл да го правим на едно и също място.

— Някакъв напредък?

— А вие?

— До под кривата круша.

— Ние също. Няма смисъл да стоим под една и съща крива круша.

— Синклер ще иска да говори с теб.

— Кажи ѝ, че ще звънна по-късно. След като хората от консулството уредят нещата. Това може да ги накара да се забързат.

— Има пакет от Пентагона за сержант Нили.

— Спешна доставка?

— Не мисля.

— Задръж го, докато не говоря със Синклер.

— Някакъв срок?

— Два часа, смятано от този момент — отсече Ричър.

Запътиха се към бара, в който Хелмут Клоп бе станал свидетел на срещата между куриера и американеца. Намираше се на двайсет минути от хотела — толкова беше и от секретната квартира, но в различна посока. Взаимното им разположение наподобяваше две спици на едно и също колело. Минаха покрай бара, като нито ускориха, нито намалиха крачка. Гледаха право пред себе си и разчитаха на периферното си зрение. Намираше се на партера на стара каменна сграда, някога пансион или фабрика, която вероятно бе изгоряла по време на войната и не бе възстановена след това. Барът се открояваше с дъсчената си фасада. Тя обаче не му придаваше обичайния провинциален вид. Нямаше нищо общо с плевните по селата например. Дъските бяха тънки, заковани плътно една до друга, без да се припокриват. На цвят бяха тъмнозлатисти, обилно лакирани, грейнали като гребна лодка в езерцето на някой парк. Прозорците бяха малки, с кремави дантелени пердета, привързани зад первазите, и хартиени знаменца, окачени в горната им част. Всички знаменца бяха немски. Вътре цареше кехлибарен сумрак.

— Двама души ни следят — каза Нили.

— Къде са? — попита Ричър.

— На ъгъла, на петдесет метра зад нас.

Той не се обърна.

— Как изглеждат?

— Двама мъже на възраст между трийсет и четирийсет. По-едри от мен, по-дребни от теб. Вероятно не са германци. Крачат като американци.

— Как крачат американците?

— Като нас.

— От колко време ни следят?

— Не съм сигурна.

— Скули?

— Не. Освен това са прекалено високи.

— Добре — каза Ричър. — Да пием кафе.

Продължиха разходката си със същото небрежно, дори лениво темпо и се озоваха пред сладкарница с витрина, отрупана със сладки, машина за еспресо и четири масички с по два стола всяка. Масите и столовете бяха метални, боядисани в сребристо. Бяха разположени до прозорците и предлагаха отлична гледка към улицата. Нили седна, а Ричър отиде на касата. Поръча две двойни кафета и извика:

— Искаш ли нещо сладко?

— Разбира се — отвърна Нили. — Ябълков щрудел.

— Два — каза Ричър на жената зад щанда.

Старо армейско правило. Яж винаги когато можеш. Следващата възможност може да се открие чак след няколко дни. Продавачката показа с мимики и жестове, че Ричър трябва да седне и тя ще го обслужи. Ричър отвърна с аналогична пантомима, че иска да вземе таблата с кафетата и щруделите още сега. Негово собствено правило. Можеше да се наложи да тръгне без предупреждение и не искаше да завлича с неуредени сметки обикновени трудови хора. Взе рестото, отнесе подноса на масата и седна. Нили се извърна дискретно и каза:

— Видяха ни да влизаме тук. Ускориха крачка. Ще ги видим след минута.

Ричър погледна първо наляво, после надясно. На двайсетина метра по-надолу по улицата имаше още една сладкарница. Масите ѝ също бяха разположени покрай прозорците. И предлагаха добър изглед навън. Ако преследвачите им имаха достатъчно ум в главите си, щяха да се настанят именно там. Така можеха да чакат колкото е необходимо, без да предизвикват подозрение, и да продължат следенето веднага щом обектите им излязат на улицата.