Лий Чайлд - Вечерен курс

От гледна точка на полицията имаше и добри, и лоши новини. Хамбург бе типичен пристанищен град, свърталище на порока със световноизвестен квартал на червените фенери и наркотици и графити по централната гара, но въпреки това убийствата бяха рядкост. По-малко от едно на седмица. Откриването на труп бе истинско събитие, а разкриването на убийство можеше да изстреля кариерата на някой следовател във висините. Местното полицейско управление отчиташе разкриваемост от почти деветдесет процента. Това бе добрата новина. Лошата бе свързана с останалите десет процента. Това бяха все убийства на прободени с нож наркомани или удушени проститутки. Рисковете на професията. Случаят едва ли щеше да се окаже лесен за разкриване. Извършителят вероятно вече бе отплавал на борда на някой кораб и се намираше на стотици мили от брега, отправил се към безкрайния океан.

Ричър и Нили разполагаха с командировъчни, предоставени им от Западното крило за оперативни нужди, затова взеха такси, с което да стигнат от летището до града. Шофьорът на мерцедеса ги преведе с лекота из сутрешния трафик, озарен от бледа слънчева светлина. Улицата, на която се намираше хотелът им, се оказа тиха, с много дървета и сгради, построени от стъкло и светли тухли. Край бордюрите бяха паркирани малки, но скъпи коли. Стаите им бяха на четвъртия етаж и от тях се откриваше панорама към покривите на града. Хамбург бе древен ханзейски град, но нито един от покривите, ширнали се пред погледа на Ричър, не бе на повече от петдесет години. Германия бе бомбардирала Великобритания и Великобритания бе отвърнала със същото, при това без да жали бомби. Една такава бомбардировка през 1943 г. бе подпалила пожар, изпепелил почти целия град. Пламъците се бяха издигнали на повече от триста метра височина, а температурата бе достигнала хиляда градуса. Въздухът гореше, улиците горяха, водата в реките и каналите вреше и кипеше. Четирийсет хиляди жертви само от едно въздушно нападение. Великобритания бе дала шейсет хиляди жертви за цялата война. Понеже те сееха вятър, буря ще пожънат. Думи на Осия, един от не толкова известните библейски пророци, но напълно подходящи за случая.

Телефонът в стаята на Ричър иззвъня. Нили щеше да го чака долу за закуска. Минута по-късно телефонът отново иззвъня. Вандербилт от Маклийн, Вирджиния, където беше нощ, с имената на трийсет и шестима американци, пътували от Хамбург до Цюрих през въпросната седмица. Хвърляме мрежата твърде нашироко. Ще заловим куп хора, бе казал Ричър.

Той слезе в ресторанта, където го очакваше закуската — типично европейска, с много сушени меса, пушени сирена и екзотични сладкиши. Двамата с Нили се настаниха на маса до прозореца. Девет часът сутринта в Хамбург, Германия.

Девет часът сутринта в Хамбург, Германия, беше дванайсет и половина в Джалалабад, Афганистан. В кухнята, разположена в бялата кирпичена къща, приготвяха обяд. Горещият пустинен климат навън напомняше за Аризона. Куриерът чакаше. Бе пристигнал през нощта, след като бе сменил четири полета и бе изминал почти петстотин километра с пикап тойота. Бяха го поканили в преддверието и му бяха донесли закуска. Бе чакал тук и преди, при това много пъти. Напред-назад, напред-назад. Това бе животът му. Той беше единственият човек в къщата без брада или автомат „Калашников“.

Накрая го въведоха в малка душна стая. Гъмжеше от мухи, които кръжаха бавно под тавана. Посрещнаха го двама мъже, седнали на възглавници, и двамата с бради, но единият нисък и пълен, а другият висок и слаб. И двамата бяха облечени в чисто бели роби, наречени тоуб или дишдаша , и носеха чисто бели тюрбани.

Куриерът каза:

— Американецът иска сто милиона долара.

Мъжете в робите кимнаха. Високият каза:

— Ще го обсъдим по време на вечеря. Ела сутринта, за да получиш отговора ни.

Нили бе взела от рецепцията карта на Хамбург. Отвори я и я завъртя така, че да улови светлината от прозореца. След няколко минути заяви:

— Петдесетминутно отсъствие предполага радиус от километър и половина, два, не мислиш ли? Двайсет минути, за да стигне до мястото на срещата, десет минути за самата среща и двайсет минути, за да се върне. Какво място биха избрали?

— Бар, кафене или пейка в парка — каза Ричър.

Откриха апартамента на картата. Нили заби палеца си в нея и завъртя показалеца, за да очертае нужната фигура. Получи се окръжност, в която попадаха доста улици, осеяни предимно с жилищни сгради, но също и с офиси и магазини. Ричър бе посетил много градове и знаеше какво да очаква. В тази част на света, в тази част на града можеше да има сгради с апартаменти, но от втория етаж нагоре. Първите два етажа щяха да се окажат заети от дискретни офиси и магазини. Кулинарни и деликатесни магазини, бижутерии, химическо чистене, застрахователни бюра. Плюс фурни, сладкарници, кафенета, ресторанти, барове… Като във всеки подобен квартал. А също и четири миниатюрни градинки, което означаваше поне осем пейки и безброй гълъби за хранене. Нали това правеха шпионите във филмите, които беше гледал? Сядаха на някоя пейка и хранеха гълъбите.