Лий Чайлд - Вечерен курс

— Трябва да е нещо надеждно и лесно за боравене. Подобна сделка не включва обслужващ персонал.

— Добре, ще го имам предвид. Преди всичко обаче трябва да съставим един основен списък, който да има приоритет пред останалите. Само това може да направим към този момент. Бъди готова да се включиш към девет сутринта. Едва ли ще се задействат по-бързо. Всичко минава през Съвета за национална сигурност, през една жена на име Мариан Синклер.

— Чувала съм за нея — каза Нили. — Първи заместник е на Алфред Ратклиф.

— Помисли с какво би могла да ни помогне. Не бива да губим никакво време.

— Проблемът сериозен ли е?

— Предполагам. Ако е това, за което си мислим. Но може да се окаже и нещо съвсем друго. Все пак разполагаме с едно изречение, извадено от контекста. Може да е шега. Или сарказъм за тесен кръг от посветени. Може да е жаргон, използван от онези йеменски катерачи по въжета. Но окаже ли се това, от което се опасяваме, тогава, да, цената предполага сериозен проблем.

Сервитьорката дойде и взе поръчката им.

— Поздравления за медала — каза Нили.

— Благодаря — отвърна Ричър.

— Добре ли си?

— Никога не съм бил по-добре.

— Сигурен ли си?

— Не се дръж като майка ми.

— Какво мислиш за Синклер?

— Хареса ми.

— Кой още е в екипа?

— Агент на ФБР на име Уотърман. От старата школа. Истински хищник. И един тип на име Уайт от ЦРУ. Изглежда ми подложен на силен стрес. Сигурно има причина за това. Дотук реакцията им е адекватна в няколко отношения. Случаят е много деликатен. Вероятно ще доведат свои хора. А над нас ще сложат някой от Съвета за национална сигурност, който да ни дундурка и да предава посланията ни на Синклер.

— Защо я харесваш?

— Беше откровена. Ратклиф също. Уплашени са и времето ги притиска.

— Трябва да позвъниш на брат си. В Министерството на финансите. Той може да проследи паричните преводи. Държавните институции би трябвало да са в състояние да засекат превод за сто милиона долара.

— Налага се да мина през Синклер.

— Ще се придържаш ли към това правило?

— Тя смята, че може да е всеки — отвърна Ричър. — Не иска да се разкрием сами пред неподходящия човек. Тя обаче пропуска нещо. Не става въпрос за един човек. А за всички. В известен смисъл. Хвърляме мрежата твърде нашироко. Нашият човек със сигурност ще се окаже един от многото. Ще заловим куп хора, участвали в различни тайни срещи, влизали и излизали от Швейцария с куфарчета с пари, купували и продавали какво ли не. Ще си създадем много врагове. И сред военните, и сред цивилните. Но не можем да си позволим да се шуми около нас. Поне за момента. Пазим ли всичко в тайна, ще отложим момента, в който някой друг ще научи за нас. Затова ще се придържаме към правилата на Синклер. Наложи ли се, ще ги преосмислим.

— Ясно — съгласи се Нили.

Сервитьорката донесе поръчките им и двамата започнаха да се хранят. Беше осем часът вечерта в Маклийн, Вирджиния.

Осем вечерта в Маклийн, Вирджиния, беше два през нощта в Хамбург, Германия. Твърде късно, но американецът не спеше. Лежеше на леглото и се взираше в тавана, който виждаше за пръв път. Върху ръката му лежеше гола проститутка. Апартаментът беше неин. Чист, подреден, ухаеше приятно, излъчваше някаква смътна гордост на стопанката му. Не беше евтин, но това се отнасяше и за нея. Което бе окей. Американецът щеше да стане много богат човек. Затова можеше да си позволи малко празненство. А той обичаше скъпите жени. Носеха му по-голяма тръпка. Предпочитанията му бяха съвсем прости, непретенциозни. Важна бе емоцията, която жената показваше. А тази се бе представила отлично. След което бяха разговаряли. За незначителни теми, разбира се. Тя бе проявила интерес към него. И се бе оказала добра слушателка.

В резултат на което той бе казал прекалено много.

Американецът смяташе проститутките за по-добри психолози от дипломираните психолози. Те лесно можеха да забележат разликата между горделивост и самохвалство, празни приказки и маниакални мечти. И мигом да засекат миниатюрната по обем истина. Не истината, споделена като на изповед. А истината, споделена в момент на щастие. Която сама се изплъзва от устата, полетяла на крилете на възбудата. Американецът се бе почувствал страхотно. Жената си струваше всеки цент. А той бе споменал пред нея плановете си да си купи ранчо в Аржентина. По-голямо от Роуд Айланд, бяха думите му.

Не беше кой знае какво, но тя можеше да си спомни какво е казал. А в Германия проститутките не се страхуваха от ченгетата. Това бе държава на всеобщото благосъстояние, която толерираше всичко, което бе в състояние да регулира. Затова, когато полицията започнеше да го издирва, тя с радост щеше да се втурне към най-близкия участък и да разкаже за американеца, с когото се е запознала, същия, който се хвалел, че ще си купи ранчо в пампасите, по-голямо от Роуд Айланд. С парите от някаква сделка, щеше да каже тя. А ченгетата — като съвестни германци — щяха да запишат всичко и да се свържат с някой по-информиран от тях. Така щяха да открият, че да си купиш ранчо в пампасите, по-голямо от Роуд Айланд, струва много, много пари.