Лий Чайлд - Вечерен курс

Съвсем елементарна проверка на сделките с недвижими имоти в една-единствена държава щеше да ги отведе право до вратата на току-що купеното му ранчо.

Глупаво.

Грешката бе изцяло негова.

Той огледа стаята, проследи движенията си, върна се обратно по стъпките си, състави списък на предметите, които бе докосвал. Не бяха много, като се изключи жената. Щяха ли да останат отпечатъци по кожата ѝ? Едва ли. Щяха да бъдат размазани. В стомаха ѝ имаше негова ДНК, но там вече я атакуваха мощни киселини и храносмилателни ензими. Науката в тази област още правеше първите си стъпки. Полицаите щяха да си замълчат, вместо да повдигнат недоказани обвинения и да се изложат публично.

Този вариант му се стори достатъчно сигурен.

Което бе странно.

Но и логично. Захванеш ли се с нещо, доведи го докрай. Всичко или нищо. И така нататък. А той бе твърдо решен да го доведе докрай. Зачуди се как ли ще се почувства. Оказа се, че чувството наподобява свободно падане. Или по-точно, скачане с парашут. Дълго свободно падане, преди парашутът да се отвори. Падане, падане, падане. Не можеше да му се съпротивлява. Можеше само да си поеме дъх, да се отпусне, да се предаде.

Бе напуснал хотела незабелязано през подземния паркинг. Единствената причина, поради която го бе направил, бе да скъси разстоянието до един бар, който бе посещавал и преди. Тя се бе появила в този момент, готова да започне работа. Късни вечери, богаташки партита. Различен свят. Но вече не. Вече можеше да си позволи всичко. Това беше част от удоволствието. Беше я заприказвал още на паркинга. Беше ли се притеснявал да не сбърка? Не. Беше я виждал и преди. Тя му се бе усмихнала и бе обявила цената си. Доста висока сума, между другото. Но американецът бе готов да плати и десет пъти повече само заради начина, по който тя се държеше, заради аурата, която излъчваше. Бе излязла изпод душа преди броени минути. Не беше девствена, но можеше да мине за такава, поне за този ден.

Той се качи в колата ѝ и тя се върна в апартамента, който бе напуснала малко преди това.

Имаше ли охранителни камери в паркинга?

Не бе забелязал. Американецът не пропускаше нито една подробност. Беше наблюдателен. Забелязваше всичко. Налагаше се. Беше част от работа му. На тавана на гаража бе видял огнеупорни плоскости, електрически кабели, петцолови тръби и пръскачки.

И нито една камера.

Стори му се достатъчно безопасно.

Което бе странно.

Но и логично.

Той обмисли ситуацията още веднъж, после го направи бързо. В първия миг тя реши, че започва някаква ролева игра. Той сякаш се бе въплътил в образа на герой, когото бе гледал на видео. Хвърли я по корем и я яхна. Прикова лактите ѝ под коленете си, притисна задника ѝ със своя. Приличаше на жокей, яхнал кобила. Тя простена, както правят всички, а той се наведе напред, обви ръце около врата ѝ и го стисна рязко и силно. Тя се опита да подскочи, да се извърти, но едва успя да помръдне. Петите ѝ го заудряха по гърба, но съвсем слабо. Заподскачаха нагоре-надолу, сякаш плуваше. После се отпуснаха, но американецът изчака още малко и още малко, докато накрая свали ръце от врата ѝ и си тръгна.

Всичко или нищо.

Ричър спа добре в луксозната си стая, но се събуди рано. Вече бе станал, когато точно в седем се появи микробусът на някаква фирма за кетъринг и достави огромни термоси с кафе и поднос с коктейлни хапки с размерите на централния кръг на футболно игрище. Много повече, отколкото можеха да изпият и изядат трима души. Което означаваше, че персоналът пътува насам.

Въпросният персонал се появи в облика на двама служители на Съвета за национална сигурност. Синклер ги познаваше лично, както заяви по време на представянето им, което вероятно означаваше, че им има доверие. И двамата бяха мъже на по трийсет и няколко, и двамата мрачни и кисели, сякаш информацията, която носеха в главите си, бе изпила живеца им. Към осем часа вече кипеше усилен труд и веднага щом прокараха защитените срещу подслушване телефонни линии, Ричър отправи молбата си да получи помощник, с което изпревари Уотърман и Уайт. Така Нили се появи в щаба им още преди девет, достатъчно рано, за да засипе Съвета за национална сигурност с искания за информация, много преди асистентът на Уотърман да пристигне. А той изпревари с двайсетина минути този на Уайт. И двамата бяха мъже. Приличаха на по-млади версии на шефовете си. Човекът на Уотърман се казваше Ландри, а на Уайт — Вандербилт, но нямаше никаква роднинска връзка с прочутия богаташ от миналото.