Лий Чайлд - Вечерен курс

Ричър замълча.

Тръгнаха обратно към хотела и на две преки от него видяха четири полицейски коли, спрели една зад друга до тротоара, и осем униформени ченгета да обикалят от врата на врата, да натискат звънци, да разговарят с хората във фоайетата, после да продължават към следващата сграда. Разпитване на съседи с цел издирване на свидетели. Нещо лошо се бе случило.

Тъкмо се канеха да продължат, когато един от полицаите ги спря и попита на немски:

— На тази улица ли живеете?

— Говорите ли английски? — отвърна Ричър.

— На тази улица ли живеете? — повтори полицаят, вече на английски.

— Не, отседнали сме в хотел — каза Ричър и посочи малко по-надолу по улицата.

— Откога сте тук?

— Пристигнахме тази сутрин.

— С нощния полет?

— Да.

— От Америка?

— Как разбрахте?

— По облеклото, по държанието. Каква е целта на посещението ви?

— Туризъм.

— Документите, моля.

— Сериозно ли? — учуди се Ричър.

— Законите в Германия изискват да удостоверите самоличността си при поискване от полицията.

Ричър сви рамене и бръкна в джоба си за военната си книжка. Лесно я откри. Джобът му бе полупразен. Подаде я на полицая. Нили стори същото. Ченгето записа имената им в бележника си и любезно им върна документите.

— Благодаря — каза то.

— Какво се е случило? — попита Ричър.

— Удушена проститутка. Случило се е, преди да пристигнете. Приятен ден.

Полицаят отмина и ги остави сами на тротоара.

В този момент американецът се намираше на по-малко от петстотин метра от тях и наемаше автомобил от малка фирма за коли под наем, чийто офис бе разположен на партера на успоредна уличка, заета от ниски жилищни блокове. Възнамеряваше да напусне града. Само за няколко дни. За няколко часа дори. Съзнаваше, че реакцията му е незряла. Детинска дори. Аз не мога да те видя, значи и ти не можеш да ме видиш. Не че бе разтревожен. Не бе оставил нито отпечатъци, нито ДНК, а в блока нямаше и охранителни камери. Освен това ставаше въпрос за проститутка. Полицаите бързо щяха да зарежат случая. Не се съмняваше. Но междувременно нямаше смисъл да се размотава из Хамбург. Можеше да отиде до Амстердам например. И да се върне. Това бе като свободно падане. Не можеше да го спре.

Ричър и Нили се върнаха в хотела, където служителят на рецепцията ги уведоми, че един господин от Америка, който се представил като Уотърман, ги търсил два пъти по телефона. Дванайсет часът по обед в Хамбург. Шест часът сутринта на Източното крайбрежие. Случаят явно бе спешен. Качиха се в стаята на Нили, тъй като бе по-близо, и позвъниха от там. Вдигна Ландри, помощникът на Уотърман. Там, в Маклийн, Вирджиния, вече работеха. После Уотърман сам взе слушалката и заяви:

— Трябва да се върнете. Засекли са още един разговор. Смятат, че ситуацията се е променила.

Ричър и Нили взеха полета на „Луфтханза“ рано вечерта. Настаниха се един до друг, заобиколени от предимно млади хора, които пътуваха сами — някои изглеждаха мърляви и развлечени, други просто странни, а трети пътуваха във връзка със следдипломната си квалификация. Самолетът ги върна в Щатите два часа след като бяха напуснали Германия, тъй като бяха прекарали осем часа във въздуха, но бяха прекосили шест часови зони. Кацнаха в осем вечерта, взеха стария шевролет от паркинга и потеглиха право към Маклийн, Вирджиния. Паркираха до двата по-нови шевролета, които явно не бяха помръдвали от местата си. До тях откриха два черни микробуса. Влязоха в сградата и завариха всички, включително Ратклиф и Синклер, събрани в офиса. Чакаха ги. Не бяха чакали дълго. Високите постове носят определени предимства. Ратклиф заяви:

— Пристигате точно навреме. Федералната агенция по въздухоплаване ни осведомяваше за полета на „Луфтханза“, а полицията — за трафика по магистралата.

— Какво сме пропуснали? — попита Ричър.

— Едно парченце от мозайката — каза Ратклиф. — Какво знаете за компютрите?

— Видях веднъж един — отвърна Ричър.

— Във всеки от тях има една малка джаджа, която настройва часа и датата. Миниатюрна интегрална схема. Много елементарна, много евтина, разработена много отдавна, още по времето, когато златният стандарт в тази област бяха перфокартите, а данните не можеха да заемат повече от осемдесет колонки. За да спестят място, програмистите записали година с два знака, а не с четири. Така хиляда деветстотин и шейсета година била записана като шейсет, шейсет и първа като шейсет и едно и прочие. Спестили място. Всичко било наред. Само че едно време. А сега след хиляда деветстотин деветдесет и девета година идва двехилядната и никой не знае дали системата, която разчита на два знака вместо четири, ще продължи да функционира както трябва. Нищо чудно компютрите да решат, че е настъпила хиляда и деветстотната година. Или деветнайсет хиляди и стотна. Или нулева година. Или да спрат да работят. Възможните катастрофални последици ще обхванат целия свят. Ще се отразят на комуналните услуги и инфраструктурата. Градовете може да потънат в мрак. Банките да рухнат. Да изгубим парите си като облак дим. Не, от тях може да не остане дори дим.