Лий Чайлд - Вечерен курс

— Ние сме четирима.

— Колко време ти отне да преброиш до толкова? Не, говоря сериозно. Любопитен съм.

На витрината на заведението се появи някакво лице. Човекът погледна към тях, после се скри.

— Какво ще кажеш за кафето? — попита Ричър.

— Сигурно е гадно — отвърна Нили.

— Не е гадно — възрази момчето. — Много си е хубаво.

— Благодаря, помогна ми да взема решение — каза Ричър. — А сега се отмести, за да мина.

Хлапето не помръдна.

— Тук ние вземаме решенията. Не вие. Американската окупация приключи. Германия принадлежи на германците.

— Звучиш, сякаш се каниш да ме набиеш.

Младежът пристъпи крачка напред.

— Не се страхуваме.

Говореше като злодей от стар черно-бял филм.

— Смяташ, че бъдещето ти принадлежи? — попита Ричър.

— Мисля, че да.

— Знаеш ли, чиста лудост е да повтаряш едно и също и да очакваш да се случи нещо различно. Чувал ли си това? Мисля, че Айнщайн го е казал. А той е бил германец, нали?

— Трябва да си вървите.

— Ще броя до три, хлапе. Отмести се.

Никакъв отговор.

— Едно.

Никакъв отговор.

Ричър го удари на две. Излъга, формално погледнато, но защо да не го направи? Това сложи край на сблъсъка им. Добре дошъл в реалния свят, хлапе. Десен прав в слънчевия сплит. В знак на добро отношение.

Като да зашеметиш крава. Вторият не извади такъв късмет. Силата на инерцията не бе на негова страна.

Сам се надяна на лакътя на Ричър, който се заби между очите му, а докато се свличаше на земята, извади от равновесие четвъртия тип. Така предостави на Ричър достатъчно време да удари третия противник, със същия лакът при това, който се заби като нож в тялото му. Сега вече Ричър разполагаше с куп възможности как да процедира с четвъртия. Реши да го изрита в топките — минимално усилие, максимален ефект.

После прекрачи плетеницата от ръце и крака и влезе в бара. Зад барплота стоеше възрастен мъж. Клиенти нямаше. Старецът бе на седемдесет или там някъде. Като Ратклиф. Но в далеч по-лоша форма. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, кожата му имаше нездрав сивкав оттенък, тялото му бе отпуснато.

— Говорите ли английски? — попита Ричър.

— Да — отвърна старецът.

— Видях ви да надничате през прозореца.

— Така ли?

— Познавате ли онези момчета отвън?

— Какво са направили?

— Не искат други клиенти освен германци. Споделяте ли мнението им?

— Имам правото да избирам кого да обслужа и кого не.

— А искате ли да обслужите мен?

— Не, но ще го направя, ако трябва.

— Кафето ви добро ли е?

— Много добро.

— Не искам кафе. Искам само да ми отговорите на един въпрос. Отдавна искам да науча отговора.

— Какъв?

— Как се чувства човек, когато изгуби войната?

Продължиха да обикалят из квартала, но се отказаха след пет преки. Възможностите бяха прекалено много. Предположенията, свързани с личните вкусове и предпочитания, ограничиха вариантите, но те пак си останаха твърде многобройни. Невъзможно бе да отгатнат къде са срещнали двамата мъже.

— Ще трябва да подходим по друг начин — каза Ричър. — Ще се оттеглим, ще изчакаме куриерът да се появи и ще го проследим до уреченото място. Ще видим с кого ще се срещне. Това обаче ще бъде много трудно предвид обстоятелствата. Проследяването по тези улици изисква сериозни умения. Много хора. Ще ни трябва специализиран екип по проследяване.

— Не можем да го направим — възрази Нили. — Ще провалим прикритието на иранеца.

— Нищо няма да предприемаме. Само ще чакаме. Колкото е необходимо. И само ще хвърлим един поглед на човека, с когото ще се срещне куриерът. Разберем ли кой е, ще можем да го пипнем по-късно. Ще измислим съвсем друг повод, за да го арестуваме. Дори можем да манипулираме истинско разследване. И в двата случая ще изглежда, че куриерът не е намесен. Няма да навредим на иранеца по никакъв начин.

— Останаха ли специализирани екипи по проследяване?

— Сигурен съм, че ЦРУ разполага с такива хора.

— Във всяко консулство? Все още? Съмнявам се. Разчитай единствено на нас двамата. А това прави задачата ни изключително трудна. Онази жилищна сграда със сигурност има заден изход. Ще трябва да се разделим от самото начало.

— Може Уотърман да разполага с хора тук — отвърна Ричър.

— Нуждаем се от повече ресурси.

— Можем да получим каквото си искаме. Така каза Ратклиф.

— Не съм сигурна, че ще удържи на думата си. Ще заяви, че поставянето на апартамента под наблюдение ще изложи иранеца на риск. Така си е. Ще се наложи да наблюдават сградата цели две седмици. Достатъчна е една грешка или да видят два пъти един и същ човек, и ще разберат, че квартирата им е под наблюдение. Ще разберат и защо. Ръцете ни са вързани.